четвъртък, 6 март 2008 г.

Девет дни в Китай (февруари-март 2008)




Дойде и отмина едно от най-очакваните напоследък преживявания - пътуването до Китай. Трима колеги изкарахме незабравими девет дни на доста хиляди километри от България и се върнахме с прекрасни впечатления.

След като впечатленията малко поулегнаха и почти се оправих от часовата разлика мога да кажа, че преживях културен шок, чието влияние обаче не е преминало все още. Шок в положителния смисъл, защото Китай се показа пред мен, като едно добро място за живеене, населено с приятни и незлобливи хора - много, много различни от нас. Казано с няколко думи - видях точно това, което си представях и очаквах да видя в Япония, където отдавна ми е мерак да отида. Тези хорица, китайците, са набрали много сериозна скорост да строят и организират съвеременна държава. По мое мнение след не-повече от 3-4 години китайците ще са задминали по стандарт на живот (поне в градовете) повечето съвременни западни държави.

По-долу ще се опитам да систематизирам някои по-съществени впечатления във вид на бележки без да се ангажирам с меродавност или пределна точност на мнението.

- Пътят -

Поне за мен това беше най-далечното до момента придвижване. Летяхме с Аерофлот. Полетът се делеше на София-Москва (към 3 часа) - маршрут облсужван в момента съвемсестно с България Еър и Москва-Пекин (около 8 часа).
Етапът до Москва прелетяхме с българските боинги, като на отиване имахме честта да се возим на единствения боинг (737), собственост на бивашата Хемус Еър. Машината създаваше усещане за експонат от музея на авиацията с износеност на софийско такси, навъртяло 1 000 000 км. Корите от вътрешната страна на един от аварийните изходи създаваха илюзия за лошо затворена врата, която илюзия за щастие не се потвърди. Излишно е да казвам, че теснотията също е невероятна. Гоеризбореното, съчетано с редовните закъснения, съответно, създава доста изнервящи ситуации. На връщане по тази отсечка, освен че както винаги, полета закъсня, чакахме около 40мин ред за излитане. Обстановката толкова се нажежи, че имах възможността да наблюдавам мъж, който в истерия искаше незабавно да слезе от самолета. Добре, че в този момент наистина тръгнахме да излитаме, та човечецът млъкна от страх.
Летище Шереметиево, в чиято транзитна зона престояхме 2ч на отиване и цели 6ч на връщане изглежда доста лустросано с многобройните си блестящи фри шопове. Веднага се забелязват, обаче, две особености. Едната е, че ако не иска да дреме в кафеза, пред изхода за самолета, човек няма къде да седне освен в скъпарските ресторнати. Другата особеност е, че във въпростните ресторанти "нямат в момента" уж евтините артикули в менюто, като местна бира и пр. По тези причини наблюдавахме голям брой злополучно дремещи, налягали във всякакви пози по земята транзтни пътници. На връщане картината довършваше изпаднала в много тежка истерия французойка, чиито баща бил на смъртно легло, но нямало място в полет до Париж в следващите 12часа..
Аерофлот обслужва отсечката Москва-Пекин с боинг 767, който също не е сред най-широките самолети за такива разстояния. Самолетът не издържа по никакъв начин примерно сравнението с ербъса, с който веднага след това прелетяхме много-по краткото разстояние Пекин-Шанхай. За дребните китайци Чайна Ерлайнс бяха осигурили по 10тина см по-голямо разтояние между седалките. Ако не броим теснотията дългият полет мина безпроблемно и в 2те посоки. Хранеха ни прилично и ни забавляваха даже и със съветски филми с английски надписи.

- Първи впечатления -

Ето ме на китайска земя. Никога няма да се сетите кое лице ме "посрещна" .. на Джеки Чан. Първо в ръкава на слизане от самолета беше неговата симпатична муцуна - ухилен и държащ някаква кредитна карта на един плакат. Освен, че е много тачен в Китай, разбрах, че негова песен (да, и пеел) е страхотен хит в момента там.
Последваха няколко поредни приятни впечатления - достатъчен брой гишета за големия брой хора; електронна система, подканваща да дадем оценка за обслужването на служителя от "паспортен контрол"; мигновено получаване на багажа, щом стигнахме до него и на края - мигновено намиране на нашия посрещач и гид за цялото пътуване - г-н Кевин Ма, за когото ще стане дума по-натам. С това добро начало започна пребиваването ни в най-бързо развиващата се в света държава и мога да кажа, че не мога да се сетя за по-нататъчен момент от престоя ни, в който да се сме се разочаровали от нещо.

- Китайският език -

Едно от първите неща, с които се сблъсках беше езиковата бариера. Много често хората, често пътуващи из Европа и Америка нямат най-малка идея колко огромен може да бъде този проблем.
Представете си следната картина: летищен ресторант на полу-самообслужване (каквото посочиш на щанда ти го носят); двайсетина щанда с изложени различни видове местни храни, като всеки щанд представя храна от определен район на Китай; пред всеки щанд стои усмихната девойка, която (според нашия гид) е родом от сътоветния район; на всеки щанд има електронно у-во, работещо с безконтактни електронни карти, очевидно предназначени да регистрират каквото човек си избере; има и каса, от където, оказа се впослествие, се взима таквава карта и на края пак там се отчита закупеното и се плаща; след избирането на място се казва на коя маса си и храната ти я донасят там; най-същественото - нито девойките, които представят храната, нито който и да е друг от поне още 20те служители в ресторанта не знае нито дума чужд език. Всичко описано е гарнирано с огромно количество йероглифи, липса на една дума на латиница, като единствената милост е, че цифрите са същите. Йероглифите са толкова нелогични за нас, че за 9 дни научих само йероглифа за "юан" - местната валута, защото прилича на малко "пи" от гръцката азбука. Трябва да си призная , че като човек, който по прнцип добре се ориентира в непозната обстановка се почувствах напълно безпомощен да се оправя в тази лудница, в която даже организацията за купуване беше пълна загадка, а съм бил на доста места. По обясними причини бяхме единствените "кръглооки" люде в ресторанта.
В крайна сметка никъде не срещнах хора, които говорят английски извън най-туристическите места. Всъщност май само на прочутия маймунпазар "Силк маркет" (и за него ще стане дума по-натам) някои продавачи говореха английски прилично, но далеч не всички.

Първи основен извод - в Китай, ако не напълно загубени, сте го закъсали много без гид.

В тази връзка - нашият гид, най-дборият англоговорящ във фирма с 500 служители, също не владееше повече от 300-400 английски думи, което само доказва колко е дълбока езиковата пропаст.

Европейските езици са точно толкова трудни за китайците колкото китайския за нас.
Всяка дума в техния език може да има четири произношения, които за европееца звучат почти еднакво. В зависимост от произношението думата може да има апсолютно различни значения.
Ето една показателна случка. Любознателно се хвърлих да науча едно по-сложно (по моя преценка) словосъчетание, а именно "костенурките нинджа", което на китайски звучи (не, определено не звучи както ще го прочетете) "нънджъ санкуи"."Нинджа" е ясно какво значи, "шан" май беше "велик" а "куи" е една от магическите думи, която в зависимост от произношението значи "костенурка" или "скъпо". След всекидневни упражнения под ръководството на нашият любезен гид реших, че съм усвоил тази фраза и гордо я изрецитирах, с най-доброто си китайско произношение, пред аудитория от няколко китайки. Те първо изобщо не ме разбраха, а когато я повторих ме разбра само една, която реши, че нещо ми е скъпо ..

- Транспортът -

Първият местен транспорт, на който се качих беше огромен ербъс по вътрешната линия Пекин - Шанхай. Машината беше перфектно чиста, за тричасов полет беше по-комфортна от аерофлотския боинг за осемчасовия полет. В слушалките се чуваше стереозвук вместо аерофлотското премодулирано грачене. Освен това излетя и кацна в Шанхай на точно по разписание.
С колегите се майтапим, че в Китай май не се возихме само на подводница. Возихме се на: самолет, градски рейс, междуградски рейс, супервлака "Маглев", междуградски скоростен влак-експрес, голяма и малка лодки, метро, много различни таксита, лифт ..

Супервлакът "Маглев"
е построен от германци и е единствения функциониращ в света суперскоростен влак на магнитна възглавница в момента, който облсужва връзката м/у едно от летищата на Шанхай и града, като взима разстоянието за 8 мин. Не мога да кажа, че съм потресен от "Маглев", можеби и защото вече бях зашеметен от 20ч пътуване. Чудото на техниката вдига до 500км/ч, но по някаква причина се движи "само" с 300. Вътре скоростта не се усеща и докато се усетиш вече си пристигнал.

С междуградски автобус взехме разстоянието от около 150 км Шанхай - Суджоу. Имах възможността да наблюдавам движение по китайски шосета (автомагистрали), както и извънградските им райони. Движението беше много сериозно натоварено. Сравнително тясното (за Китай) шосе, по което се движехме докато стигнем магистралата беше напълно задръстено, без обаче да видим нито един изнервен от това шофьор. Това неудобство явно е временно, защото от двете страни (както в цял Китай) кипеше бурна строителна дейност по разширяването му. Когато стигнахме магистралата (пет платна в едната посока) се оказа, че движението отново е много тежко натоварено - навсякъде пред нас, до където стига погледа се движеха всевъзможни возила. Шофьорът на нашия рейс натисна клаксона някъде на излизане от Шанхай и до края на пътя не спря да свири - направо ни наду главите. Оказа се, че тази особеност с бибиткането, наблюдавана от мен в Истанбул е присъща за южните китайски провинции. В Пекин такова чудо не се наблюдава.
Чистотата отново беше на много добро ниво, други не-азиатци не видяхме в автобуса.

Пътуването със скоростния нощен влак Суджоу-Пекин беше много вълнуващо преживяване. Първо се оказа, че билети се продават само на черно. За целта имаше явочна среща м/у нашият гид и един симпатичен черноборсаджия, който се оказа и много приказлив, близо час не млъкна да бърбори приятелски, то е ясно - само на китайски.
Защо само на черно започнахме да разбираме, като наближихме гарата в Суджоу (скромно китайско градче, колкото София). Около тази гара видях най-голямото струпване на китайци за цялото пътуване. Буквално лакти бяха нужни за да се ДОБЛИЖИМ до гарата, пред която ядяха, работеха (чакащи жени вършеха някаква "надомна" работа), спяха или просто се мотаха хиляди. Разстоянието от около 1300км влакът взима за около 10 часа, без да спира никъде (де тук такъв бърз). Купетата са с по 6 легла и НЯМАТ ВРАТИ. Няма мъжки и женски купета, всеки се настанява където му се падне. Както на много други места хората ни гледаха с окръглени от учудване очи, но без намек за враждебност. Чистотата беше на много добро ниво. На зазоряване имах и честта да се редя на опашка с опулени китайци пред 2те мивки в единия край на вагона, за да си измия зъбите. Никой не е чувал за закъснения на тези влакове, не видяхме и ние.

Тук е мястото да коментирам уличното движение в градовете. Преди да замина изчетох доста пътеписи за съвременен Китай. Във всички, почти без изключение, има ужасени коментари за уличното движение. Наистина първоначалното впечатление е много стряскащо. Когато слязохме от "Маглев" и се качихме на такси за хотела в Шанхай бяхме ужасени от няколко маневри, най-характерната от които се е "гмуркане" в насрещното движени за ляв завой, което би било предпоставка за класически челен удар у нас. Бяхме прекалено зашеметени от пътуването, иначе със сигурност щяхме дружно да се нададем предсмъртни крясъци при не една и две маневри.
В последствие, след внимателни наблюдения на уличното движение, особено в Пекин, си изградих собствена теория за движението в градовете на Китай. Най-близкият пример за обстановката и особеностите можете да видите в Истанбул. Привидно всички се врат навсякъде и предимството в смисъла, в който сме свикнали да го възприемаме в Европа не съществува, с изключение, може би, на спазването на сигнала на светофара. За сметка на това обаче има други правила, които явно се спазват.
Тези правила са много интуитивни и, според мен, не е необходимо много време да се осмислят от всеки. Това в същност са несъзнателните правила за движение на човек в тълпа. Движейки се в тълпа индивидът спазва едно основно правило, а именно да следи непрекъснато направлението на потенциално пресичащите пътя му индивиди и да направлява себе си така, че да не се сблъска с тях. Най-важното в такова придвижване е, че всеки е готов да спре или да се пренасочи във всеки един момент, когато прецени, че пресичащият пътя му няма да спре и да го пропусне.
Що се отнся до предимството - има знаци за предимство, но в Китай им обръщат внимание, колкото вие бихте обърнали внимание на знаци за пешеходно предимство, когато се придвижвате из пълен стадион. Причината да се движат по този начин, според мен е, че хората имат многогодишни традиции във велосипедното движение, и то още от времето, когато не е имало светофари. Когато са навлезли автомобилите просто хората са пренесли правилата за влосипедно движение в автомобилното.
Ако европеец осмисли тези факти и потренира известно време би могъл да се осмели излезе с кола на китайска улица. Естествено горещо не препоръчвам да го прави човек, настроен както често у нас, да си търси предимството..
В крайна сметка най-същественият факт в подкрепа на странните правила по китайските улици е, че за 9 дни, непрекъснато движейки се из лудницата по улици и магистрали не видяхме нито една катастрофа.

Следва дописване.

1 коментар:

Анонимен каза...

научих много