понеделник, 28 юли 2008 г.

Атон '08 или лебедовата песен на една православна утопия

В духа на моята изследователска страст, заедно с още 3ма приятели, се озовах (и) на това странно свято място, на което от 500г не се допускат жени. Може да се каже, че бях организатор на експедицията с мотива, че такива особени места трябва да се посещават, докато все още носят духа на предците, които са ги създали. Избрах Атон с мисълта, че най-вероятно и там текат промени, които безвъзвратно ще променят облика на това място.
Е, оказа се, че сме закъснели с няколко години.

Както обикновено преди заминаване към непозната дестинация дадох "всичко от себе си" за да проуча максимално нещата. Изчетох всичко в българското, руското и каквито още мога да разчета уеб пространства вкл. (традиционно) смахнатия пътпеис за Атон на Крабовски, сглобявах за изпращане по факс сканирани лични карти и импровизиран текст на английски за визи, четох за манастири, гледах снимки на манастири, четох, гледах, четох, гледах .. и добих доста смътна представа. Забелязахм, че повечето пътеписци по странен начин премълчават истинските си усещания за сметка на доста клиширано звучащи емоционални излияния за духа и светоста на мястото.
В крайна сметка се екипирахме със здрави обувки, раници и дъждобрани (то било сложно да се намерят свестни) и решихме, че сме готови за поклоннически преходи по прашни пътища. Прогнозата обещаваше слънце и жега през всичките 4, заделени за поклонничество дни.

Потеглихме по пладне в един слънчев и горещ петък, в края на м. юни с кола по маршрута София - Кулата - Уранополи. Както се казва "в песни и закачки" пътят мина неусетно. Понаострихме очи, като видяхме (някои за пръв път тази година) морето, профучахме през няколко странно празни курортни селища и .. на залез слънце влязохме в Уранополи.
Не че съм обиколил кой знае колко гръцки курортни селища, но Уранополи ми заприлича на типично такова. Таверни, хотелчета, плажчета, още таверни, маслинови дръвчета и - за цвят - една красива старинна кула на носа на пристанището. Не мога да отрека уюта и спокойствието, който се излъчва от това място, но като се вземе предвид и тежащата във въздуха влага, определено не е нещо кой знае какво.
Хапнахме и пийнахме обилно, като за последно преди монашеския пост и легнахме да спим в прилични, климатизирани, намерени в последния момент, хотелски стаи.

В събота (21.юни) сутринта скочихме в 8:00, развълнувани от престоящия скок назад във времето. Облякохме предварително приготвените бойни дрехи, обухме специалните дългоходни обувки, аз нахлупих специалната си широкопола шапка и се втурнахме към бюрото за получаване на визи (25 евра парчето), да видим дали сме удостоени с честта да посетим заветната Света гора.
По пътя за бюрото мернахме първите очевидни поклонници. Най-вече руснаци, мъже и момчета на разнообразни възрасти, окичени с раници, повечето странно не-туристически изглеждащи, които с бодра стъпка напредваха, като нас, към визовото бюро. Когато пристигнахме установихме, че братята гърци, за разлика от нас, са създали железен ред и са открили тайните на бързото обслужване, когато плащаш за нещо. Само за 10на мин влязохме, минахме през 3 различни "гишета", намериха ни в компютъра, взеха ни парите и излязохме с красиво отпечатани на напълно неразбираем гръцки визи във вид на средновековни, навиваеми на руло кетапи. Последва натъпкване на всичкия излишен багаж в колата и само на най-необходимото - в раниците ни, опашка за билети за ферибота и .. след проверка на "визите" се озовахме качени на странна закрита лодка с форма на плаващ сандък с гръмкото име "speedboat". Вътре в това транспортно средство за пръв път за това пътуване изпитах странното, позабравено, казармено усещане да бъда заобиколен само от събратя от мъжки пол. В казармата бях прекалено малък за да осмисля тази особеност, но тя определено се натрапва на Атон.

След потеглянето, което ме изпълни с предчуствие за пътуване във времето съндъкът неочаквано разви много сериозна скорост и май се оказа на нещо, като подводни криле. Заех се едновременно да разглеждам пътниците и точещата се край нас планинска верига, която, също като Алпите, стърчеше почти отвесно, направо от сините води на Середиземно море.
Освен няколкото монаси основната част от пътниците беше пъстра тълпа, съставена от гръцки, руски и няколко български туристопоклонници. Част от пътуващите очевидно се познаваха и водеха разсеяни разговори помежду си. Останалите се оглеждахме усърдно на всички страни.
Вниманието ми прикова седящ точно пред мен, облечен с черни, но не монашески дрехи мъж на средна възраст. Мургав, едър, добре сложен без да е ни най-малко пълен мъж, който ми напомни на филмите за Дивия запад. Обикновено такива типажи играят ролята на главния злодей или в най-добрия случай - мрачен пенсиониран комарджия в по-класните уестърни. Най-силно впечатление ми направи погледът му. Имаше извънредно остър поглед на човек, комуто е лоша идея да се изпречи човек на пътя, без сериозно да се замисли. За мое учудване се оказа, че е българин и след като слезе на пристана на Зографския манастир реших, че няма повече да го видя, но се излъгах. За него ще стане дума по-късно.
Съгласно нахвърляния от мен план първият ден трябваше да посетим смятания за най-красив манастир - Симон Петра и да отседнем за нощувка някъде близо до "столицата" Кареа. По тази причина слязохме на последната спирка, до която се движеше нашият сандък на подводни криле - "село" Дафни. Посрещнаха ни униформени мъже - нещо средно между митническа и полицейски служители, според мен. Нищо не провериха, явно правеха някакъв вид фейсконтрол, за промъкнали се жени ли .. не знам.
Остатъкът от пътниците, които не бяха слезли на 5-6 предишни спирки за разни манастири се натовариха на едно бусче с вид на маршрутка и отпрашиха за Кареа. Тези, които не отпрашиха с бусчето също се покриха някъде и след 10тина минути се оказахме сами в нещо, като безлюдно селце, съставено от 4-5 стари къщи с нелепо изглеждащи слънчеви панели по покривите. Между къщите надничаха паркирани няколко странни ръждиви возила, всички до едно 4х4, с вид на извлечени от автоморга. Освен билетната каса за морския превоз, от която надничаше свирепо грък (който троснато обяви, че за превоз до Симон Петра трябва да чакаме 2 часа) се набиваше на очи само една .. кръчма.
По общ порив четиримата заговорници седнахме в кръчмата на по бира (на това свято място се продава бира - аз съм смутен!), разгърнахме новозакупените атонски карти и взехме единодушно бодро решение да се пробваме да стигнем пеша до Симон Петра - около 7км, според картата. Речено-сторено, затегнахме връзките на обувките и ремъците на раниците и с широка крачка тръгнахме.

Първият човек, когото срещнахме по пътя си беше скромен, синеок монах. Нашето многогласно английско обръщение с въпрос дали сме на прав път за Симон Петра доведе човечеца до пълно объркване. В ошашавянето си монахът измърмори нещо на руски, което ми даде шанс да премина на руски и да разбера, че човекът ни съветва да не ходим пеш, защото е "много далеч". На този етап от пътешествието ни подобни съвети нямаха никакъв шанс да ни разколебаят, така че бодро продължихме напред.
Тук е мястото да отбележа, че в нашите бодри редици беше нашият приятел Митко. Митето е прекрасен човек, но за подобна експедиция притежава ужасен недостатък - пълна липса на стройна фигура, изразяваща се в около 150кг телесно тегло, което въпреки сериозният му ръст представлява много над нормата. Митко беше решил, че ще-не ще ходейки из Атон, хем ще се раздвижи, хем ще отслабне. Естествено реалността се оказа доста по-различна и той започна да я осъзнава със страшна сила с всяка изминала минута от нашия преход.
За начало попаднахме на прекрасна кована порта с двуглав орел (оказа се символ на Атон, не само на Руската империя) с чисто нов, много качествено построен циментов път зад нея. Пътят водеше надолу към прекрасния бряг, където през кристалната вода се вижда на доста метри надолу дъното. След няколко серпантини на пътя успяхме да надникнем и към мястото, за което водеше цименотивят път - нещо като комплекс от току-що построени големи къщи в стил "Бевърли хилс", пред които стояха паркирани лукозни джипове.
След бирата в кръчмата тазли гледка доста сериозно разклати представата ми за свято място, населено от монаси - аскети. Митето официално бяви, че тази гледка бележи краят на илюзиите му за светостта на Атон. Междувременно започна да наближава пладне, температурата бързо задмина 30 градуса и .. Митето започна да се поти и да гледа лошо. След почивки, кандарми, почивки, уговорки, почивки и безкрайно шляпане в прахта (която ни покри целите), по едно време пред нас изникна манастирът Симон Петра. Оказа се, че сме взели разстоянието от 10тина км в жегата, по отличен черен път, но почти път без грам сянка, за три часа и половина.

Манастирът, явно гордост на Атон, е на корицата на всички карти на полуострова и наистина изглежда впечатляващо, защото е построен на отвесна скала. Подробности за историята му и пр. има в нета, така че няма да се спирам на тях. Моето впечатление беше за .. почивна станция в ремонт. Целият манастир беше обвит в скеле а около него кипеше активна ремонтна дейност. Наближавайки главния вход на Симон Петра успяхме да видим нечувани чудеса на техниката, сред които безжично у-во на Cisco (не дай Боже да гледат порно в Интернет тия святи хорица!), климатици и пр.
След кратко мотане намерихме приемната за миряни, каквато всеки манастир на Атон има.
Посрещна ни отговарящия за посетители гръцки монах, млад мъж с пресметлив поглед, който без да проявява неучтивост ни даде да разберем, че като не-гърци не сме особено добре дошли. Бяхме поканени в просторна приемна, където ни тръшнаха поднос с купа локум, по една чаша вода и малка чашка ракия-анасонлийка за всеки от нас четирмита. Домакинът ни поседя, повъртя се около 5 мин, попита ни какви сме - явно от кумова срама и .. потъна вдън земя. Понеже не ни покани да си вземем от поднесеното, което стоеше на масата в средата на помещението, доста далеч от нас, ние решихме, че след малко ще дойде и ще ни покани да се почерпим. В този момент в гостната нахлуха 5-6 гърци - гости на манастира, грабнаха от предназначения уж за нас поднос кой каквото свари и се ометоха. Толкова за християнското гостоприемство.

Защурахме се по коридорите и надвесените над пропастта тераси на манастира, който отблизо затвърди усещането ми за почивна станция. Виждаха се добре организирани и оборудвани хранителни блокове - скадове, кухни и пр, сред които щъкаха монаси и послушници. Особено неприятно впечатление направи на всички не един полсушник, който метеше стълбите в един от коридорите. Виждал съм доста женствени момчета, но ако не знаех че от стотици години не пускат жени на Атон бих се заклел, че това е много, много нежна девойка. Самото присъствие на такова същество (и то като послушник в манастир, не като посетител) в "свещената монашеска република" за мен е апсолютно недопустимо.
Някъде около този момент илюзиите ми за Атон се сринаха напълно.
Митето, добил реална представа за "ще-не-ще" ходенето в жегата обяви, че повече няма да мръдне пеш в този ден. Принудихме се да издирваме пак нашият "домакин" с молба да ни обясни как да се придвижим до Кареа. Той с нарастваща досада ни връчи телефонни номера на морския превоз и на "маршрутките", които се оказаха вид таксита. Последвалият опит да се разберем на някой от тези телефони се провали с гръм и трясък. На всички телефони отговаряха някакви сърдити чичковци, които крякаха нещо на гръцки и категорично отказваха да говорят други езици. Като негласно излъчен за старши на групата се почувствах отговорен да направя нещо под тежките погледи на всички, и най-вече на Митето. Отново се заех да намеря посрещача ни, който отново се беше укрил в дълбините на манастира си. Когато най-после видях преотегчената му физиономия разбрах, че молбата ми ще е най-най-последната. Помолих го аз англоговорящ послушник, който да ни помогне да поръчаме маршрутка. След няколко минути по служба се яви младо момче, слава Богу приличщо на момче. С негова помощ за облекчение на Мието и срещу 30 евра маршруткатабеше поръчана.

След половинчасов преход по прашните пътища благополучно се озовахме в Кареа - "столицата". Усещането, което създаде в мен беше за неестествено тихо село от среден размер. "Мегдана" и "главната улица" са около 200м, в които можете да видите 2 магазина за китайски боклуци, 2-3 магазина за сувенири и два от типа български мини-маркет.
Вече бях подготвен, че се продава бира, но не бях подготвен за 20те вида алкохолни концентрати, които се продаваха в центъра на "православната република".
Точно срещу магазините се оказа кръчма-хотел, двуетажна паянтова постройка, коятно не си знае годините, но за сметка на това предлага храна и нощувка на европейски цени, бирата се лее на корем и не липсват монаси-клиенти.

Настанихме се в една забележително мизерна и миришеща на мухъл стая, след което напазарувахме неща за вечеря и се разходихме из Кареа. На това място особено тежко ме налегна усещането за противоественост на мястото. По странен начин се натрапва усещането, че на това място от векове не е се родил нито един човек. На свечеряване разгледахме невероятният бивш руски манастир в покрайнините на Кареа и се прибрахме в нашия "хотел". Седнахме в едно общо помещение между стаите и наизвадихме продуктите за вечеря. Поради липса на други гости и не без помощта на едно щедро продаваните уиските се развеселихме и оживено коментирахме недостижимата святост на мястото.
По едно време, вече в края на веселата ни вечеря се чуха стъпки на човек, изкачващ се по дървената стълба. Показа се невероятно създание - мъж на около 50 с боядисана в синьо коса. Пред онемелите ни погледи мъжът отключи една от стаите на етажа и се вмъкна вътре тихомълком. Споглеждахме се озадачени няколко минути, след което Митето каза "Пичове, къде попаднахме? Мисли ли си още някой, че това място не е сборище на гейове?", на което нямахме какво да отговорим.



Следва продължение.
бел. ред. Пускам написаното до момента, защото отлежава отдавна и не се знае кога ще намеря време да бъде дописано.