Дойде и отмина едно пътешествие с кола, за което мога да кажа много добри думи.
Стартът беше на 5ти май в 7 сутринта от София. Трима души и ужасена котка в клетка (викаща за помощ от клетката) стартирахме по 960 километровия маршрут с усещане за приключенска разходка до Азия.
Участакът от пътя до границата мина без никакви особености. Нямаше даже дупки.
На самата граница излязохме от България за 5 мин, а влизането в Турция не отне повече от 10.
Тъй като носехме котката Мими, снабдена с пълен комплект европейски документи с нас, много държахме някак да се отбележи, че и тя е влязла в Турция. Оказа се обаче, че такава процедура няма и със същия успех можехме да я носим без никакви тапии (които ни струваха 100тина лв). В крайна сметка, в резултат на настояванията ни да се отбележи, че Мими е влязла в Турция ни изпратиха до граничната ветеринарна служба. В турския ветеринарен пункт симпатично момиче - ветеринар ни обясни, че ако много дъжим, и само срещу 120 лири, може да ни издаде ветеринарен сертификат, какъвто се издава примерно на ТИР с овце, но само ако държим. Не държахме.
От границата започна непознатият ми маршрут Одрин - Дарданелите - Измир. Оказа се, че под първокласен път туците разбират нещо доста по-сериозно от нас. Повечето първокласни пътища са на практика магистрали с две платна, всяко с по две ленти, но без разделителна мантинела и с маломерна аварийна лента. Проблемът е, че очевидно както и при нас не достигат пари за доизграждане и поддръжка. В следствие на това на много места пътищата от този тип са недоизградени и кърпени. За сметка на това пък по целия 960 килиметров маршрут не видях нито една дупка, въпреки че много от кръпките от далеч приличаха на случайно разсипан асфалт.
За обстановката по пътищата мога да кажа добри неща. Трафикът далеч от големите градове е почти нулев. Повечето коли са сравнително нови малолитражки на рено, фиат и хонда, като макар и рядко се срещат 20тина годишни "догани". По целия път, нито на отиване, нито на връщане, не видях луксозна турска лимузина. Два или три нови мерцедеса, които срещнах, бяха .. български. Не забелязах никой, освен няколкото българи да превишава сериозно ограниченията на скоростта, освен в населените места.
Тази част от правилника така и не ми се избистри. Официално в населени места ограничението е 50, както в България, но така и не видях турски шофьор да кара с под 80 в населено място. За да бъде още по-неясна картината в самите населени места на няколко пъти срещнах нелогични допълнителни ограничения "50" и даже "60", които не би трябвало да съществуват, при положение, че "50" би трябвало да се подразбира от табела до табела.
Пътна полиция видях поне на 20 места за близо 2000км път. Не ме спряха нито веднъж. Особеното е, че пътните полицаи винаги затварят едната лента с оранжеви гумени конуси, като най-отпред на земята слагат един знак, подобен на триъгълника за птп, на който пише "Police". Тази маркировка започва на 100-200м преди поста и може да бъде забелязана доста преди да човек да го наближи.
След около 7 часа път стигнахме до гр. Гелиболу (гр. Галиполи) на европейската страна на Дарданелите. Тъй като умората си каза думата решихме да преспим там и да продължим на другия ден. Гелиболу е малко рибарско градче с много симпатично мини-пристанище за лодки. Части от градчето изглеждат направо мизерни, но за сметка на това видяхме усмихнати деца, които тичаха и играеха по улиците, както това правеха децата и у нас, преди ерата на интернет. Отседнахме в най-големият хотел - "Йозтюрк", който се оказа е много чист и приятен. Единственият проблем в градчето, а и в хотела, беше с почти пълното отсъствие на комуникация на английски.
На следващият ден (празничният 6ти май) след приятна закуска в хотела се качихме на ферибота за Азия. Срещу 20 лири и за около 20 мин се озовахме на осрещната страна на Дарданелите. Фериботът беше малък и стар, но се справи бързо и ловко с трансконтиненталното прехвърляне.
Азиатската част на Турция ни посрещна с прекрасно слънчево време и по-уредени градчета. В един къс планински участък на маршрута, доста красив между прочем, на два пъти в рамките на 10 мин. се опитаха да ме ударят челно турци с малолитражни коли, със зор изпреварващи пъплещи по баира камиони. Това беше най-голямото пътно непослушание, което ми се случи.
След планинския участък пътят се спуска на нивото на морето и много километри се движи по самия бряг. Минава се през безбройни вилни зони, пълни с многобройни комплекси от еднотипни къщи. С наближаването на Измир, иначе рехавото движение започва да става все по-интензивно, като от нищото се появяват безброй тежки камиони. При навлизането в предградията, на 30-40км преди града, движението вече е в две плътни колони, което може да бъде изнервящо.
Морето от къщи, което представлява Измир е направо плашеща гледка. До където поглед стига се вижда безкрайно море от много сходно изглеждащи сгради на по 3-4 етажа, заобиколили от всички страни огромен залив. Всички единодушно решихме, че след София нямаме никакво желание да се разхождаме из такава лудница. В сравнение с Истанбул мога да кажа, че Измир някак е по-безличен. Определено не предизвка у мен желание да се разходя по напечените от слънцето безкрайни улици.
Заобикаляйки Измир навлязохме в посления етап от маршрута. Бързо сменихме няколко магистрали (да живее GPS-а), докато се оказахме на тази за Чешме. Движението около Измир, включително и по магистралите е грандиозно, независимо, че сигурно в Турция се продава най-скъпия бензин в света (около 3.80 лв/л в момента). След около 40км дойде и краят на магистралите и началото на последния участък от пътя - тесен панорамен път, виещ се покрай западния бряг на Измирския залив, започващ с изхода за Карабурун.
На въпросния изход ми продадоха (няма не искам) автоматична карта за плащане на магистрали такси за 20 лири. По-нататък нещо не се спогодихме с тая карта, но за това по-късно.
Панорамният път от магистралата до Мордоан се вие плътно покрай брега, през много красиви селца със специфичен турски изглед. Изобилстват характерни за тази част на Турция ниски, масивни борове и храсти. Водата в залива е кристално чиста, но всички плажове са каменни. В няколко от селцата по пътя има много голям избор на рибни ресторанти. Районът е извънредно тих и спокоен. Личи си, че тук прекарват уикендите си много хора от Измир, както и летата си - много измирски пенсионери.
Какво да кажа за крайната дестинация - Мордоан. Най-точното, което чух за него, го каза зетят. В интернет на майтап пишело, като основна характеристика на Мордоан, че се слави със самоубийствата на местни жители, не издържали на непоносимата скука.
Градчето е приятно, но извънредно нетуристическо. Единственият хотел, изграден с голям размах на брега на морето, въпреки следите от минало величие, има определено предфалитен вид. Предполагам, че ако сте (турски) пенсионер и търсите тихо място за блажен отдих, Мордоан доста се доближава до идеала ви. Това, разбира се, ако не ви смущават децибелите на записаните и възпроизвеждани от високоговорители молитви от няколкото (май са две) джамии.
На такива места човек може да усети особеното на едно ислямско-светско общество, където дори бунтраите след младите хора се бунтуват по един много по-различен начин. Когато човек наблюдава как бабите тичат да обгрижват дошлите за ваканцията, във ваканционните къщи внуци, си дава сметка че е възможно две съседни общества едновременно да са много еднакиви и мого различни.
