Гран Канария '10

За да не изневерявам на традицията блогът ми да се състои почти изцяло от пътеписи, ето поредния.

През не много далечната 2006та за първи път се озовах на един от Канарските осторви - Тенерифе, в ролята на кум, на сватбеното пътешествие на кумците. Идеята беше да сме на най-близкия възможен от топлите острови по света. Мисля, че и четиримата участници в пътуването запазихме чудесни спомени за Тенерифе, дори бременната тогава младоженка. Понеже не писах мъдрости за Тенерифе, голяма част от това, което ще напиша по-долу се отнася изобщо за Канарите, или поне и за 2та острова, на които съм бил до момента.

Четири години по-късно, все така спомняйки си с умиление за Канарите, съорганизирах едно приятно пътуване до Гран Канария, островът с най-големия град от архипелага (и както бях чувал, раят на гейовете) - половинмилионният Лас Палмас.

Организацията
Както много пъти съм казвал - да живее интернет или иначе казано, (невероятно, но факт) организациите и резервациите през интернет - работят! Понеже освен по организациите съм и по проверките, всички резервации (хотел, кола, хотел в Мадрид) бяха и препроверени - всичко беше безгрижно. Включително ползването на нечувани от мен посредници (Агода например), не донесе никакви неприятни изненади. Единствената ми забележка е за колата. Голдкар се ползват от изтръкания трик "вземи пълен резервоар - върни празен", от който освен че намазат поне 10% от предплатения бензин, го оценяват по цените на Трънската рафинерия. Поне колата - пежо 207, беше перфектна.



Островът
Към това, което можете да прочете в нета за Гран канария, мога да добавя следното. Островът доста прилича на Тенерифе по голите си, безлесни вулканични пейзажи. Особено южната поливина, където бяхме, си е направо гола. Растения има само там, до където стигат маркучите на капковото напояване. Страховитите кафяви скали се спускат доста стръмно към Атлантическия океан, като на места гледките са направо апокалиптични. Тук-там се вижда, как течаща към морето лава е застинала във вид на засъхнали каменни езици, а на други места скалите са прорязани от страховити долини. Преобладава тъмнокафявият цвят, като от близо в повечето скали се вижда засъхнала лава, в която са застинали камъчета от по-трудно топящи се скали. Де факто целият остров е една голяма планина, прорязана от безброй безупречни, но много тесни и с безброй завои пътища и увенчана с близо 2000м висок връх.
Тези привидно плашещи дадености от друга страна са предпоставка за доста красиви контрасти, и наистина, там където са се намесили хората са изникнали невероятни оазиси, контрастиращи със страшните тъмни скали.



Атмосферата
На Гран Канария, човек нито за момент не може да забрави, че макар и на близо 2000км, всъщност е в Испания. (Да не ме чуят местните, които бая испанци са изтрепали в борба за независимост) Атмосферата на испанските градчета се е пренесла почти 1:1 на Канарите. Като цяло усещането е приятно и гостоприемно, като единствено леко разочаровани могат да останат туристите от северна Европа (а те са най-честите), защото испанците и тук (можеби особено тук) не си дават особено зор за нищо. На мен усещането, че едновременно съм в Европа и далеч от нея ми дава особено приятно усещане за комфорт.

Пътищата
Кръгови движения, преливащи в кръгови движения, като между тях има .. кръгови движения.
Пътищата са безупречни, идеално маркирани и без нито една дупка (не че има от какво да станат дупки прит този климат). Планинските пътища обаче, са направо плашещи. Понеже терена е много суров, често можете да видите планински път, който е буквално граден над пропаст, с камъни. Преобладават един осбен вид планински пътища, които са супер тесни (4-5м) и без централна маркировка, един вид "оправяй се както можеш, ние съвети за изпреварване не даваме". По такъв път можете да пътувате с часове, да не включите по-висока от 2ра скорост и да нямате нито един шанс да изпреварите колата пред вас, независимо колко бавно кара.
По тая линия попаднахме в една колона от поне 20 коли, които бодро се движеха с 15км/ч по един такъв път. Многобройните клаксони, които в началото възприех за нерви, се оказаха нещо съвсем друго. Когато влизаш в завой, на 3-4м широк път, зад скален нос (а такива места са стотици) единственият шанс да не се "обършете" с този насреща е да си бибиткате за да намалите и се разминете на първа скорост. Там си припомних какво е да можеш да си видиш задния номер, като завиваш. След един цял ден шофиране по такива пътища, усещането е като да си прекопал сам поне 5 ниви.
Има и една магистрала, която свързва най-важните курорти и столицата. По нея се шофира спокойно, испанците и тук спазват правилата.




Климата
Той ми е любим. Чел съм някъде, че Канарите са точката на земното кълбо, с най-малка целогодишна амплитуда на температурите. От опит мога да кажа, че септември и октомври за перфектни за пребиваване и плажуване. Единствената особеност на местния климат, която трябва да се има предвид е, че след като човек закуси лежерно на терасата, на 18 градуса, трябва да изчака до около 12ч за да става времето за плаж. След това обаче може да си се къпе в океана спокойно до залез слънце и няма да му е студено, като излезе от водата. Във всеки случай посрещането на изгрева по къси гащи, с чаша кафе на терасата, определено са сред любимите ми моменти. Поради часовата разлика (-2ч) дори поспалан като мен, е склонен да става рано.
Другата чудесна особеност е, че на слънце е гоещо, а на сянка винаги е прохладно, поне през септември и октомври. Влагата понякога се усеща, но поради факта, че почти никога не става над 30 градуса, не тежи.



Ядене и спане
Не ми е ясно защо, но в тази курортна зона не режат главите на туристите. Напротив, вярвате или не, цените на апартхотелите (90% са хотели с апартаменти), колите под наем и храната са под тези на континента. Според мен като достатъчно стара и препатила туристическа дестинация, местните са разбрали, че не чрез изстискване на попадналите в мрежата, а чрез разумен баланс могат да бъдат успешни дългогодишно. И са.
Апартхотелът (Green beach-Arguineguin) беше много чист и най-вече на уникално място. Построен буквално на брега на океана, подпрян отзад, от отвесна 30метрова канара, ефектът е наистина впечатляващ. За да добиете груба представа мога да кажа, че от пътя, който върви по ръба на канарата, се влиза директно на 8мия етаж на хотела. Сервизните коридори, които са от задната страна, от към канарата, гледат към невероятна 20м пропаст, м/у хотела и скалата.
Апартаментът (всекидневна с кухненски бокс, спалня и голяма тераса) е нещо като стандарт за тези острови. Поддържаха го изключително чист, но най-важното, разбира се, беше терасата с ширналият
се под нея Атлантик.



Суперите са навсякъде, най-близкият беше на 5мин пеша от хотела. Цените са около и (според мен) под тези в Испания. Като цяло - яж и пий, каквото ти душа иска.
Ресторанти има в изобилие и не са скъпи. Най-добро впечатление ми направиха страшно работливи (и при това испанци) момчета, които работеха в мексикански р-т на брега, в норвежкия курорт "Анфи" и, разбира се, единственият препоръчан в интернет ресторант в Аргуинегуин - "Fusion".
От местните деликатеси се отличава само една суперсладка напитка - ром с мед. Много е вкусен, но ако пиеш повече от една чашка може да хванеш захарна болест.

Забележителности
Прекрасни, уютни, староиспански селца и градчета има в изобилие. На мен най-най-много ми хареса Tejeda, чудно тихо градче високо в планината. Не мога да не отбележа и сюрреалистичното усещане да гледаш океана от една отвесна планинска скала, наречена "Mirador de Balcon".
Ако трябва да посоча уникално гранканарйско място обаче, това са дюните на Маспаломас.
Маспаломас е един от най-големите курорти, на южното крайбрежие на Г.К. Освен солиден курорт, в стил "Златни пясъци", но много по-голям и уреден, той се намира на уникално място. Част от курорта са 25км2 пясъчни дюни, които опират в океана. Имахме една незабравима вечер на този бряг, на който се намира и Фарът на Маспаломас - най-южната точка на острова.
Дюните наистина трябва да се видят. Чувал съм, че който не е видял пустинята не е виждал Африка.
Който не видял Дюните на Маспаломас, не е видял Гран Канария.



Човек е устроен да помни хубавите неща. Разбира се, хубавите неща са хубави само, когато не са в прекомерни дози. Определено смятам, че умерени дози от Канарите, особено след края на нашето лято, са божествен еликсир за всеки живеещ в нормалните ширини.
Вече си мисля кой да е следващият остров от Канарите :)

София - Измир - Мордоан и обратно, 5-10 май 2010

Дойде и отмина едно пътешествие с кола, за което мога да кажа много добри думи.



Стартът беше на 5ти май в 7 сутринта от София. Трима души и ужасена котка в клетка (викаща за помощ от клетката) стартирахме по 960 километровия маршрут с усещане за приключенска разходка до Азия.
Участакът от пътя до границата мина без никакви особености. Нямаше даже дупки.
На самата граница излязохме от България за 5 мин, а влизането в Турция не отне повече от 10.

Тъй като носехме котката Мими, снабдена с пълен комплект европейски документи с нас, много държахме някак да се отбележи, че и тя е влязла в Турция. Оказа се обаче, че такава процедура няма и със същия успех можехме да я носим без никакви тапии (които ни струваха 100тина лв). В крайна сметка, в резултат на настояванията ни да се отбележи, че Мими е влязла в Турция ни изпратиха до граничната ветеринарна служба. В турския ветеринарен пункт симпатично момиче - ветеринар ни обясни, че ако много дъжим, и само срещу 120 лири, може да ни издаде ветеринарен сертификат, какъвто се издава примерно на ТИР с овце, но само ако държим. Не държахме.

От границата започна непознатият ми маршрут Одрин - Дарданелите - Измир. Оказа се, че под първокласен път туците разбират нещо доста по-сериозно от нас. Повечето първокласни пътища са на практика магистрали с две платна, всяко с по две ленти, но без разделителна мантинела и с маломерна аварийна лента. Проблемът е, че очевидно както и при нас не достигат пари за доизграждане и поддръжка. В следствие на това на много места пътищата от този тип са недоизградени и кърпени. За сметка на това пък по целия 960 килиметров маршрут не видях нито една дупка, въпреки че много от кръпките от далеч приличаха на случайно разсипан асфалт.

За обстановката по пътищата мога да кажа добри неща. Трафикът далеч от големите градове е почти нулев. Повечето коли са сравнително нови малолитражки на рено, фиат и хонда, като макар и рядко се срещат 20тина годишни "догани". По целия път, нито на отиване, нито на връщане, не видях луксозна турска лимузина. Два или три нови мерцедеса, които срещнах, бяха .. български. Не забелязах никой, освен няколкото българи да превишава сериозно ограниченията на скоростта, освен в населените места.
Тази част от правилника така и не ми се избистри. Официално в населени места ограничението е 50, както в България, но така и не видях турски шофьор да кара с под 80 в населено място. За да бъде още по-неясна картината в самите населени места на няколко пъти срещнах нелогични допълнителни ограничения "50" и даже "60", които не би трябвало да съществуват, при положение, че "50" би трябвало да се подразбира от табела до табела.

Пътна полиция видях поне на 20 места за близо 2000км път. Не ме спряха нито веднъж. Особеното е, че пътните полицаи винаги затварят едната лента с оранжеви гумени конуси, като най-отпред на земята слагат един знак, подобен на триъгълника за птп, на който пише "Police". Тази маркировка започва на 100-200м преди поста и може да бъде забелязана доста преди да човек да го наближи.

След около 7 часа път стигнахме до гр. Гелиболу (гр. Галиполи) на европейската страна на Дарданелите. Тъй като умората си каза думата решихме да преспим там и да продължим на другия ден. Гелиболу е малко рибарско градче с много симпатично мини-пристанище за лодки. Части от градчето изглеждат направо мизерни, но за сметка на това видяхме усмихнати деца, които тичаха и играеха по улиците, както това правеха децата и у нас, преди ерата на интернет. Отседнахме в най-големият хотел - "Йозтюрк", който се оказа е много чист и приятен. Единственият проблем в градчето, а и в хотела, беше с почти пълното отсъствие на комуникация на английски.

На следващият ден (празничният 6ти май) след приятна закуска в хотела се качихме на ферибота за Азия. Срещу 20 лири и за около 20 мин се озовахме на осрещната страна на Дарданелите. Фериботът беше малък и стар, но се справи бързо и ловко с трансконтиненталното прехвърляне.

Азиатската част на Турция ни посрещна с прекрасно слънчево време и по-уредени градчета. В един къс планински участък на маршрута, доста красив между прочем, на два пъти в рамките на 10 мин. се опитаха да ме ударят челно турци с малолитражни коли, със зор изпреварващи пъплещи по баира камиони. Това беше най-голямото пътно непослушание, което ми се случи.

След планинския участък пътят се спуска на нивото на морето и много километри се движи по самия бряг. Минава се през безбройни вилни зони, пълни с многобройни комплекси от еднотипни къщи. С наближаването на Измир, иначе рехавото движение започва да става все по-интензивно, като от нищото се появяват безброй тежки камиони. При навлизането в предградията, на 30-40км преди града, движението вече е в две плътни колони, което може да бъде изнервящо.

Морето от къщи, което представлява Измир е направо плашеща гледка. До където поглед стига се вижда безкрайно море от много сходно изглеждащи сгради на по 3-4 етажа, заобиколили от всички страни огромен залив. Всички единодушно решихме, че след София нямаме никакво желание да се разхождаме из такава лудница. В сравнение с Истанбул мога да кажа, че Измир някак е по-безличен. Определено не предизвка у мен желание да се разходя по напечените от слънцето безкрайни улици.

Заобикаляйки Измир навлязохме в посления етап от маршрута. Бързо сменихме няколко магистрали (да живее GPS-а), докато се оказахме на тази за Чешме. Движението около Измир, включително и по магистралите е грандиозно, независимо, че сигурно в Турция се продава най-скъпия бензин в света (около 3.80 лв/л в момента). След около 40км дойде и краят на магистралите и началото на последния участък от пътя - тесен панорамен път, виещ се покрай западния бряг на Измирския залив, започващ с изхода за Карабурун.
На въпросния изход ми продадоха (няма не искам) автоматична карта за плащане на магистрали такси за 20 лири. По-нататък нещо не се спогодихме с тая карта, но за това по-късно.

Панорамният път от магистралата до Мордоан се вие плътно покрай брега, през много красиви селца със специфичен турски изглед. Изобилстват характерни за тази част на Турция ниски, масивни борове и храсти. Водата в залива е кристално чиста, но всички плажове са каменни. В няколко от селцата по пътя има много голям избор на рибни ресторанти. Районът е извънредно тих и спокоен. Личи си, че тук прекарват уикендите си много хора от Измир, както и летата си - много измирски пенсионери.

Какво да кажа за крайната дестинация - Мордоан. Най-точното, което чух за него, го каза зетят. В интернет на майтап пишело, като основна характеристика на Мордоан, че се слави със самоубийствата на местни жители, не издържали на непоносимата скука.
Градчето е приятно, но извънредно нетуристическо. Единственият хотел, изграден с голям размах на брега на морето, въпреки следите от минало величие, има определено предфалитен вид. Предполагам, че ако сте (турски) пенсионер и търсите тихо място за блажен отдих, Мордоан доста се доближава до идеала ви. Това, разбира се, ако не ви смущават децибелите на записаните и възпроизвеждани от високоговорители молитви от няколкото (май са две) джамии.
На такива места човек може да усети особеното на едно ислямско-светско общество, където дори бунтраите след младите хора се бунтуват по един много по-различен начин. Когато човек наблюдава как бабите тичат да обгрижват дошлите за ваканцията, във ваканционните къщи внуци, си дава сметка че е възможно две съседни общества едновременно да са много еднакиви и мого различни.