Атон '08 или лебедовата песен на една православна утопия

В духа на моята изследователска страст, заедно с още 3ма приятели, се озовах (и) на това странно свято място, на което от 500г не се допускат жени. Може да се каже, че бях организатор на експедицията с мотива, че такива особени места трябва да се посещават, докато все още носят духа на предците, които са ги създали. Избрах Атон с мисълта, че най-вероятно и там текат промени, които безвъзвратно ще променят облика на това място.
Е, оказа се, че сме закъснели с няколко години.

Както обикновено преди заминаване към непозната дестинация дадох "всичко от себе си" за да проуча максимално нещата. Изчетох всичко в българското, руското и каквито още мога да разчета уеб пространства вкл. (традиционно) смахнатия пътпеис за Атон на Крабовски, сглобявах за изпращане по факс сканирани лични карти и импровизиран текст на английски за визи, четох за манастири, гледах снимки на манастири, четох, гледах, четох, гледах .. и добих доста смътна представа. Забелязахм, че повечето пътеписци по странен начин премълчават истинските си усещания за сметка на доста клиширано звучащи емоционални излияния за духа и светоста на мястото.
В крайна сметка се екипирахме със здрави обувки, раници и дъждобрани (то било сложно да се намерят свестни) и решихме, че сме готови за поклоннически преходи по прашни пътища. Прогнозата обещаваше слънце и жега през всичките 4, заделени за поклонничество дни.

Потеглихме по пладне в един слънчев и горещ петък, в края на м. юни с кола по маршрута София - Кулата - Уранополи. Както се казва "в песни и закачки" пътят мина неусетно. Понаострихме очи, като видяхме (някои за пръв път тази година) морето, профучахме през няколко странно празни курортни селища и .. на залез слънце влязохме в Уранополи.
Не че съм обиколил кой знае колко гръцки курортни селища, но Уранополи ми заприлича на типично такова. Таверни, хотелчета, плажчета, още таверни, маслинови дръвчета и - за цвят - една красива старинна кула на носа на пристанището. Не мога да отрека уюта и спокойствието, който се излъчва от това място, но като се вземе предвид и тежащата във въздуха влага, определено не е нещо кой знае какво.
Хапнахме и пийнахме обилно, като за последно преди монашеския пост и легнахме да спим в прилични, климатизирани, намерени в последния момент, хотелски стаи.

В събота (21.юни) сутринта скочихме в 8:00, развълнувани от престоящия скок назад във времето. Облякохме предварително приготвените бойни дрехи, обухме специалните дългоходни обувки, аз нахлупих специалната си широкопола шапка и се втурнахме към бюрото за получаване на визи (25 евра парчето), да видим дали сме удостоени с честта да посетим заветната Света гора.
По пътя за бюрото мернахме първите очевидни поклонници. Най-вече руснаци, мъже и момчета на разнообразни възрасти, окичени с раници, повечето странно не-туристически изглеждащи, които с бодра стъпка напредваха, като нас, към визовото бюро. Когато пристигнахме установихме, че братята гърци, за разлика от нас, са създали железен ред и са открили тайните на бързото обслужване, когато плащаш за нещо. Само за 10на мин влязохме, минахме през 3 различни "гишета", намериха ни в компютъра, взеха ни парите и излязохме с красиво отпечатани на напълно неразбираем гръцки визи във вид на средновековни, навиваеми на руло кетапи. Последва натъпкване на всичкия излишен багаж в колата и само на най-необходимото - в раниците ни, опашка за билети за ферибота и .. след проверка на "визите" се озовахме качени на странна закрита лодка с форма на плаващ сандък с гръмкото име "speedboat". Вътре в това транспортно средство за пръв път за това пътуване изпитах странното, позабравено, казармено усещане да бъда заобиколен само от събратя от мъжки пол. В казармата бях прекалено малък за да осмисля тази особеност, но тя определено се натрапва на Атон.

След потеглянето, което ме изпълни с предчуствие за пътуване във времето съндъкът неочаквано разви много сериозна скорост и май се оказа на нещо, като подводни криле. Заех се едновременно да разглеждам пътниците и точещата се край нас планинска верига, която, също като Алпите, стърчеше почти отвесно, направо от сините води на Середиземно море.
Освен няколкото монаси основната част от пътниците беше пъстра тълпа, съставена от гръцки, руски и няколко български туристопоклонници. Част от пътуващите очевидно се познаваха и водеха разсеяни разговори помежду си. Останалите се оглеждахме усърдно на всички страни.
Вниманието ми прикова седящ точно пред мен, облечен с черни, но не монашески дрехи мъж на средна възраст. Мургав, едър, добре сложен без да е ни най-малко пълен мъж, който ми напомни на филмите за Дивия запад. Обикновено такива типажи играят ролята на главния злодей или в най-добрия случай - мрачен пенсиониран комарджия в по-класните уестърни. Най-силно впечатление ми направи погледът му. Имаше извънредно остър поглед на човек, комуто е лоша идея да се изпречи човек на пътя, без сериозно да се замисли. За мое учудване се оказа, че е българин и след като слезе на пристана на Зографския манастир реших, че няма повече да го видя, но се излъгах. За него ще стане дума по-късно.
Съгласно нахвърляния от мен план първият ден трябваше да посетим смятания за най-красив манастир - Симон Петра и да отседнем за нощувка някъде близо до "столицата" Кареа. По тази причина слязохме на последната спирка, до която се движеше нашият сандък на подводни криле - "село" Дафни. Посрещнаха ни униформени мъже - нещо средно между митническа и полицейски служители, според мен. Нищо не провериха, явно правеха някакъв вид фейсконтрол, за промъкнали се жени ли .. не знам.
Остатъкът от пътниците, които не бяха слезли на 5-6 предишни спирки за разни манастири се натовариха на едно бусче с вид на маршрутка и отпрашиха за Кареа. Тези, които не отпрашиха с бусчето също се покриха някъде и след 10тина минути се оказахме сами в нещо, като безлюдно селце, съставено от 4-5 стари къщи с нелепо изглеждащи слънчеви панели по покривите. Между къщите надничаха паркирани няколко странни ръждиви возила, всички до едно 4х4, с вид на извлечени от автоморга. Освен билетната каса за морския превоз, от която надничаше свирепо грък (който троснато обяви, че за превоз до Симон Петра трябва да чакаме 2 часа) се набиваше на очи само една .. кръчма.
По общ порив четиримата заговорници седнахме в кръчмата на по бира (на това свято място се продава бира - аз съм смутен!), разгърнахме новозакупените атонски карти и взехме единодушно бодро решение да се пробваме да стигнем пеша до Симон Петра - около 7км, според картата. Речено-сторено, затегнахме връзките на обувките и ремъците на раниците и с широка крачка тръгнахме.

Първият човек, когото срещнахме по пътя си беше скромен, синеок монах. Нашето многогласно английско обръщение с въпрос дали сме на прав път за Симон Петра доведе човечеца до пълно объркване. В ошашавянето си монахът измърмори нещо на руски, което ми даде шанс да премина на руски и да разбера, че човекът ни съветва да не ходим пеш, защото е "много далеч". На този етап от пътешествието ни подобни съвети нямаха никакъв шанс да ни разколебаят, така че бодро продължихме напред.
Тук е мястото да отбележа, че в нашите бодри редици беше нашият приятел Митко. Митето е прекрасен човек, но за подобна експедиция притежава ужасен недостатък - пълна липса на стройна фигура, изразяваща се в около 150кг телесно тегло, което въпреки сериозният му ръст представлява много над нормата. Митко беше решил, че ще-не ще ходейки из Атон, хем ще се раздвижи, хем ще отслабне. Естествено реалността се оказа доста по-различна и той започна да я осъзнава със страшна сила с всяка изминала минута от нашия преход.
За начало попаднахме на прекрасна кована порта с двуглав орел (оказа се символ на Атон, не само на Руската империя) с чисто нов, много качествено построен циментов път зад нея. Пътят водеше надолу към прекрасния бряг, където през кристалната вода се вижда на доста метри надолу дъното. След няколко серпантини на пътя успяхме да надникнем и към мястото, за което водеше цименотивят път - нещо като комплекс от току-що построени големи къщи в стил "Бевърли хилс", пред които стояха паркирани лукозни джипове.
След бирата в кръчмата тазли гледка доста сериозно разклати представата ми за свято място, населено от монаси - аскети. Митето официално бяви, че тази гледка бележи краят на илюзиите му за светостта на Атон. Междувременно започна да наближава пладне, температурата бързо задмина 30 градуса и .. Митето започна да се поти и да гледа лошо. След почивки, кандарми, почивки, уговорки, почивки и безкрайно шляпане в прахта (която ни покри целите), по едно време пред нас изникна манастирът Симон Петра. Оказа се, че сме взели разстоянието от 10тина км в жегата, по отличен черен път, но почти път без грам сянка, за три часа и половина.

Манастирът, явно гордост на Атон, е на корицата на всички карти на полуострова и наистина изглежда впечатляващо, защото е построен на отвесна скала. Подробности за историята му и пр. има в нета, така че няма да се спирам на тях. Моето впечатление беше за .. почивна станция в ремонт. Целият манастир беше обвит в скеле а около него кипеше активна ремонтна дейност. Наближавайки главния вход на Симон Петра успяхме да видим нечувани чудеса на техниката, сред които безжично у-во на Cisco (не дай Боже да гледат порно в Интернет тия святи хорица!), климатици и пр.
След кратко мотане намерихме приемната за миряни, каквато всеки манастир на Атон има.
Посрещна ни отговарящия за посетители гръцки монах, млад мъж с пресметлив поглед, който без да проявява неучтивост ни даде да разберем, че като не-гърци не сме особено добре дошли. Бяхме поканени в просторна приемна, където ни тръшнаха поднос с купа локум, по една чаша вода и малка чашка ракия-анасонлийка за всеки от нас четирмита. Домакинът ни поседя, повъртя се около 5 мин, попита ни какви сме - явно от кумова срама и .. потъна вдън земя. Понеже не ни покани да си вземем от поднесеното, което стоеше на масата в средата на помещението, доста далеч от нас, ние решихме, че след малко ще дойде и ще ни покани да се почерпим. В този момент в гостната нахлуха 5-6 гърци - гости на манастира, грабнаха от предназначения уж за нас поднос кой каквото свари и се ометоха. Толкова за християнското гостоприемство.

Защурахме се по коридорите и надвесените над пропастта тераси на манастира, който отблизо затвърди усещането ми за почивна станция. Виждаха се добре организирани и оборудвани хранителни блокове - скадове, кухни и пр, сред които щъкаха монаси и послушници. Особено неприятно впечатление направи на всички не един полсушник, който метеше стълбите в един от коридорите. Виждал съм доста женствени момчета, но ако не знаех че от стотици години не пускат жени на Атон бих се заклел, че това е много, много нежна девойка. Самото присъствие на такова същество (и то като послушник в манастир, не като посетител) в "свещената монашеска република" за мен е апсолютно недопустимо.
Някъде около този момент илюзиите ми за Атон се сринаха напълно.
Митето, добил реална представа за "ще-не-ще" ходенето в жегата обяви, че повече няма да мръдне пеш в този ден. Принудихме се да издирваме пак нашият "домакин" с молба да ни обясни как да се придвижим до Кареа. Той с нарастваща досада ни връчи телефонни номера на морския превоз и на "маршрутките", които се оказаха вид таксита. Последвалият опит да се разберем на някой от тези телефони се провали с гръм и трясък. На всички телефони отговаряха някакви сърдити чичковци, които крякаха нещо на гръцки и категорично отказваха да говорят други езици. Като негласно излъчен за старши на групата се почувствах отговорен да направя нещо под тежките погледи на всички, и най-вече на Митето. Отново се заех да намеря посрещача ни, който отново се беше укрил в дълбините на манастира си. Когато най-после видях преотегчената му физиономия разбрах, че молбата ми ще е най-най-последната. Помолих го аз англоговорящ послушник, който да ни помогне да поръчаме маршрутка. След няколко минути по служба се яви младо момче, слава Богу приличщо на момче. С негова помощ за облекчение на Мието и срещу 30 евра маршруткатабеше поръчана.

След половинчасов преход по прашните пътища благополучно се озовахме в Кареа - "столицата". Усещането, което създаде в мен беше за неестествено тихо село от среден размер. "Мегдана" и "главната улица" са около 200м, в които можете да видите 2 магазина за китайски боклуци, 2-3 магазина за сувенири и два от типа български мини-маркет.
Вече бях подготвен, че се продава бира, но не бях подготвен за 20те вида алкохолни концентрати, които се продаваха в центъра на "православната република".
Точно срещу магазините се оказа кръчма-хотел, двуетажна паянтова постройка, коятно не си знае годините, но за сметка на това предлага храна и нощувка на европейски цени, бирата се лее на корем и не липсват монаси-клиенти.

Настанихме се в една забележително мизерна и миришеща на мухъл стая, след което напазарувахме неща за вечеря и се разходихме из Кареа. На това място особено тежко ме налегна усещането за противоественост на мястото. По странен начин се натрапва усещането, че на това място от векове не е се родил нито един човек. На свечеряване разгледахме невероятният бивш руски манастир в покрайнините на Кареа и се прибрахме в нашия "хотел". Седнахме в едно общо помещение между стаите и наизвадихме продуктите за вечеря. Поради липса на други гости и не без помощта на едно щедро продаваните уиските се развеселихме и оживено коментирахме недостижимата святост на мястото.
По едно време, вече в края на веселата ни вечеря се чуха стъпки на човек, изкачващ се по дървената стълба. Показа се невероятно създание - мъж на около 50 с боядисана в синьо коса. Пред онемелите ни погледи мъжът отключи една от стаите на етажа и се вмъкна вътре тихомълком. Споглеждахме се озадачени няколко минути, след което Митето каза "Пичове, къде попаднахме? Мисли ли си още някой, че това място не е сборище на гейове?", на което нямахме какво да отговорим.



Следва продължение.
бел. ред. Пускам написаното до момента, защото отлежава отдавна и не се знае кога ще намеря време да бъде дописано.

Държавни чиновници одобряват фискални устройства, работещи със "симпатично мастило"

Внедряваме ние фискални принтери. Повече от месец магерим протоколи, вид на документи (касови бонове и фактури), съдържание и пр. Какво се оказва в един момент. Ами всичко, което разпечатате на термохария изчезва безследно до една година. Става дума за устройства, които са одобрени и сертифицирани от държавните контролиращи органи, вкл. за издаване на фактури-оригинали.

Питам, при положение, че издадем на клиента една фактура и му дойдат данъчни на проверка (по закон счетоводните документи се съхраняват 5г) кой точно ще е виновен, че вместо финансов документ човечецът ще им показва чисто бяло листче с един печат на него?

P.S. Всички български производители на такива у-ва вече не произвеждат модели, които не ползват термопечат. Никой от запитаните от мен производители не пое отговорност за трайността на напечатаното.

Девет дни в Китай (февруари-март 2008)

Дойде и отмина едно от най-очакваните напоследък преживявания - пътуването до Китай. Трима колеги изкарахме незабравими девет дни на доста хиляди километри от България и се върнахме с прекрасни впечатления.

След като впечатленията малко поулегнаха и почти се оправих от часовата разлика мога да кажа, че преживях културен шок, чието влияние обаче не е преминало все още. Шок в положителния смисъл, защото Китай се показа пред мен, като едно добро място за живеене, населено с приятни и незлобливи хора - много, много различни от нас. Казано с няколко думи - видях точно това, което си представях и очаквах да видя в Япония, където отдавна ми е мерак да отида. Тези хорица, китайците, са набрали много сериозна скорост да строят и организират съвеременна държава. По мое мнение след не-повече от 3-4 години китайците ще са задминали по стандарт на живот (поне в градовете) повечето съвременни западни държави.

По-долу ще се опитам да систематизирам някои по-съществени впечатления във вид на бележки без да се ангажирам с меродавност или пределна точност на мнението.

- Пътят -

Поне за мен това беше най-далечното до момента придвижване. Летяхме с Аерофлот. Полетът се делеше на София-Москва (към 3 часа) - маршрут облсужван в момента съвемсестно с България Еър и Москва-Пекин (около 8 часа).
Етапът до Москва прелетяхме с българските боинги, като на отиване имахме честта да се возим на единствения боинг (737), собственост на бивашата Хемус Еър. Машината създаваше усещане за експонат от музея на авиацията с износеност на софийско такси, навъртяло 1 000 000 км. Корите от вътрешната страна на един от аварийните изходи създаваха илюзия за лошо затворена врата, която илюзия за щастие не се потвърди. Излишно е да казвам, че теснотията също е невероятна. Гоеризбореното, съчетано с редовните закъснения, съответно, създава доста изнервящи ситуации. На връщане по тази отсечка, освен че както винаги, полета закъсня, чакахме около 40мин ред за излитане. Обстановката толкова се нажежи, че имах възможността да наблюдавам мъж, който в истерия искаше незабавно да слезе от самолета. Добре, че в този момент наистина тръгнахме да излитаме, та човечецът млъкна от страх.
Летище Шереметиево, в чиято транзитна зона престояхме 2ч на отиване и цели 6ч на връщане изглежда доста лустросано с многобройните си блестящи фри шопове. Веднага се забелязват, обаче, две особености. Едната е, че ако не иска да дреме в кафеза, пред изхода за самолета, човек няма къде да седне освен в скъпарските ресторнати. Другата особеност е, че във въпростните ресторанти "нямат в момента" уж евтините артикули в менюто, като местна бира и пр. По тези причини наблюдавахме голям брой злополучно дремещи, налягали във всякакви пози по земята транзтни пътници. На връщане картината довършваше изпаднала в много тежка истерия французойка, чиито баща бил на смъртно легло, но нямало място в полет до Париж в следващите 12часа..
Аерофлот обслужва отсечката Москва-Пекин с боинг 767, който също не е сред най-широките самолети за такива разстояния. Самолетът не издържа по никакъв начин примерно сравнението с ербъса, с който веднага след това прелетяхме много-по краткото разстояние Пекин-Шанхай. За дребните китайци Чайна Ерлайнс бяха осигурили по 10тина см по-голямо разтояние между седалките. Ако не броим теснотията дългият полет мина безпроблемно и в 2те посоки. Хранеха ни прилично и ни забавляваха даже и със съветски филми с английски надписи.

- Първи впечатления -

Ето ме на китайска земя. Никога няма да се сетите кое лице ме "посрещна" .. на Джеки Чан. Първо в ръкава на слизане от самолета беше неговата симпатична муцуна - ухилен и държащ някаква кредитна карта на един плакат. Освен, че е много тачен в Китай, разбрах, че негова песен (да, и пеел) е страхотен хит в момента там.
Последваха няколко поредни приятни впечатления - достатъчен брой гишета за големия брой хора; електронна система, подканваща да дадем оценка за обслужването на служителя от "паспортен контрол"; мигновено получаване на багажа, щом стигнахме до него и на края - мигновено намиране на нашия посрещач и гид за цялото пътуване - г-н Кевин Ма, за когото ще стане дума по-натам. С това добро начало започна пребиваването ни в най-бързо развиващата се в света държава и мога да кажа, че не мога да се сетя за по-нататъчен момент от престоя ни, в който да се сме се разочаровали от нещо.

- Китайският език -

Едно от първите неща, с които се сблъсках беше езиковата бариера. Много често хората, често пътуващи из Европа и Америка нямат най-малка идея колко огромен може да бъде този проблем.
Представете си следната картина: летищен ресторант на полу-самообслужване (каквото посочиш на щанда ти го носят); двайсетина щанда с изложени различни видове местни храни, като всеки щанд представя храна от определен район на Китай; пред всеки щанд стои усмихната девойка, която (според нашия гид) е родом от сътоветния район; на всеки щанд има електронно у-во, работещо с безконтактни електронни карти, очевидно предназначени да регистрират каквото човек си избере; има и каса, от където, оказа се впослествие, се взима таквава карта и на края пак там се отчита закупеното и се плаща; след избирането на място се казва на коя маса си и храната ти я донасят там; най-същественото - нито девойките, които представят храната, нито който и да е друг от поне още 20те служители в ресторанта не знае нито дума чужд език. Всичко описано е гарнирано с огромно количество йероглифи, липса на една дума на латиница, като единствената милост е, че цифрите са същите. Йероглифите са толкова нелогични за нас, че за 9 дни научих само йероглифа за "юан" - местната валута, защото прилича на малко "пи" от гръцката азбука. Трябва да си призная , че като човек, който по прнцип добре се ориентира в непозната обстановка се почувствах напълно безпомощен да се оправя в тази лудница, в която даже организацията за купуване беше пълна загадка, а съм бил на доста места. По обясними причини бяхме единствените "кръглооки" люде в ресторанта.
В крайна сметка никъде не срещнах хора, които говорят английски извън най-туристическите места. Всъщност май само на прочутия маймунпазар "Силк маркет" (и за него ще стане дума по-натам) някои продавачи говореха английски прилично, но далеч не всички.

Първи основен извод - в Китай, ако не напълно загубени, сте го закъсали много без гид.

В тази връзка - нашият гид, най-дборият англоговорящ във фирма с 500 служители, също не владееше повече от 300-400 английски думи, което само доказва колко е дълбока езиковата пропаст.

Европейските езици са точно толкова трудни за китайците колкото китайския за нас.
Всяка дума в техния език може да има четири произношения, които за европееца звучат почти еднакво. В зависимост от произношението думата може да има апсолютно различни значения.
Ето една показателна случка. Любознателно се хвърлих да науча едно по-сложно (по моя преценка) словосъчетание, а именно "костенурките нинджа", което на китайски звучи (не, определено не звучи както ще го прочетете) "нънджъ санкуи"."Нинджа" е ясно какво значи, "шан" май беше "велик" а "куи" е една от магическите думи, която в зависимост от произношението значи "костенурка" или "скъпо". След всекидневни упражнения под ръководството на нашият любезен гид реших, че съм усвоил тази фраза и гордо я изрецитирах, с най-доброто си китайско произношение, пред аудитория от няколко китайки. Те първо изобщо не ме разбраха, а когато я повторих ме разбра само една, която реши, че нещо ми е скъпо ..

- Транспортът -

Първият местен транспорт, на който се качих беше огромен ербъс по вътрешната линия Пекин - Шанхай. Машината беше перфектно чиста, за тричасов полет беше по-комфортна от аерофлотския боинг за осемчасовия полет. В слушалките се чуваше стереозвук вместо аерофлотското премодулирано грачене. Освен това излетя и кацна в Шанхай на точно по разписание.
С колегите се майтапим, че в Китай май не се возихме само на подводница. Возихме се на: самолет, градски рейс, междуградски рейс, супервлака "Маглев", междуградски скоростен влак-експрес, голяма и малка лодки, метро, много различни таксита, лифт ..

Супервлакът "Маглев" е построен от германци и е единствения функциониращ в света суперскоростен влак на магнитна възглавница в момента, който облсужва връзката м/у едно от летищата на Шанхай и града, като взима разстоянието за 8 мин. Не мога да кажа, че съм потресен от "Маглев", можеби и защото вече бях зашеметен от 20ч пътуване. Чудото на техниката вдига до 500км/ч, но по някаква причина се движи "само" с 300. Вътре скоростта не се усеща и докато се усетиш вече си пристигнал.

С междуградски автобус взехме разстоянието от около 150 км Шанхай - Суджоу. Имах възможността да наблюдавам движение по китайски шосета (автомагистрали), както и извънградските им райони. Движението беше много сериозно натоварено. Сравнително тясното (за Китай) шосе, по което се движехме докато стигнем магистралата беше напълно задръстено, без обаче да видим нито един изнервен от това шофьор. Това неудобство явно е временно, защото от двете страни (както в цял Китай) кипеше бурна строителна дейност по разширяването му. Когато стигнахме магистралата (пет платна в едната посока) се оказа, че движението отново е много тежко натоварено - навсякъде пред нас, до където стига погледа се движеха всевъзможни возила. Шофьорът на нашия рейс натисна клаксона някъде на излизане от Шанхай и до края на пътя не спря да свири - направо ни наду главите. Оказа се, че тази особеност с бибиткането, наблюдавана от мен в Истанбул е присъща за южните китайски провинции. В Пекин такова чудо не се наблюдава.
Чистотата отново беше на много добро ниво, други не-азиатци не видяхме в автобуса.

Пътуването със скоростния нощен влак Суджоу-Пекин беше много вълнуващо преживяване. Първо се оказа, че билети се продават само на черно. За целта имаше явочна среща м/у нашият гид и един симпатичен черноборсаджия, който се оказа и много приказлив, близо час не млъкна да бърбори приятелски, то е ясно - само на китайски.
Защо само на черно започнахме да разбираме, като наближихме гарата в Суджоу (скромно китайско градче, колкото София). Около тази гара видях най-голямото струпване на китайци за цялото пътуване. Буквално лакти бяха нужни за да се ДОБЛИЖИМ до гарата, пред която ядяха, работеха (чакащи жени вършеха някаква "надомна" работа), спяха или просто се мотаха хиляди. Разстоянието от около 1300км влакът взима за около 10 часа, без да спира никъде (де тук такъв бърз). Купетата са с по 6 легла и НЯМАТ ВРАТИ. Няма мъжки и женски купета, всеки се настанява където му се падне. Както на много други места хората ни гледаха с окръглени от учудване очи, но без намек за враждебност. Чистотата беше на много добро ниво. На зазоряване имах и честта да се редя на опашка с опулени китайци пред 2те мивки в единия край на вагона, за да си измия зъбите. Никой не е чувал за закъснения на тези влакове, не видяхме и ние.

Тук е мястото да коментирам уличното движение в градовете. Преди да замина изчетох доста пътеписи за съвременен Китай. Във всички, почти без изключение, има ужасени коментари за уличното движение. Наистина първоначалното впечатление е много стряскащо. Когато слязохме от "Маглев" и се качихме на такси за хотела в Шанхай бяхме ужасени от няколко маневри, най-характерната от които се е "гмуркане" в насрещното движени за ляв завой, което би било предпоставка за класически челен удар у нас. Бяхме прекалено зашеметени от пътуването, иначе със сигурност щяхме дружно да се нададем предсмъртни крясъци при не една и две маневри.
В последствие, след внимателни наблюдения на уличното движение, особено в Пекин, си изградих собствена теория за движението в градовете на Китай. Най-близкият пример за обстановката и особеностите можете да видите в Истанбул. Привидно всички се врат навсякъде и предимството в смисъла, в който сме свикнали да го възприемаме в Европа не съществува, с изключение, може би, на спазването на сигнала на светофара. За сметка на това обаче има други правила, които явно се спазват.
Тези правила са много интуитивни и, според мен, не е необходимо много време да се осмислят от всеки. Това в същност са несъзнателните правила за движение на човек в тълпа. Движейки се в тълпа индивидът спазва едно основно правило, а именно да следи непрекъснато направлението на потенциално пресичащите пътя му индивиди и да направлява себе си така, че да не се сблъска с тях. Най-важното в такова придвижване е, че всеки е готов да спре или да се пренасочи във всеки един момент, когато прецени, че пресичащият пътя му няма да спре и да го пропусне.
Що се отнся до предимството - има знаци за предимство, но в Китай им обръщат внимание, колкото вие бихте обърнали внимание на знаци за пешеходно предимство, когато се придвижвате из пълен стадион. Причината да се движат по този начин, според мен е, че хората имат многогодишни традиции във велосипедното движение, и то още от времето, когато не е имало светофари. Когато са навлезли автомобилите просто хората са пренесли правилата за влосипедно движение в автомобилното.
Ако европеец осмисли тези факти и потренира известно време би могъл да се осмели излезе с кола на китайска улица. Естествено горещо не препоръчвам да го прави човек, настроен както често у нас, да си търси предимството..
В крайна сметка най-същественият факт в подкрепа на странните правила по китайските улици е, че за 9 дни, непрекъснато движейки се из лудницата по улици и магистрали не видяхме нито една катастрофа.

Следва дописване.

ОуКей Супершанс

Прибирам се, значи, онази вечер след дълъг и изморителен полет на летище София, терминал 2 (новия).
Напълно зашеметен след 20те часа летене и мотане по транзитни летища за връзка излизам от главния (според мен) изход на летището, тътрейки след себе си два куфара на колелца. Оглеждам се прилежно за такси и какво да видя - НЯМА НИТО ЕДНО ТАКСИ. Все така зашеметен се оглеждам ПО-ВНИМАТЕЛНО и .. пак не виждам нито едно такси. След това, о чудо, виждам надпис "ОК" на една баааавно приближаваща се жълта кола.
Махам с ръка и машинално отбелязвам, че изписаната на таблеката тарифа е 3.90лв/км. Пак поглеждам и откривам, че това не е "ОК супертранс" (надписа е ПОРАЗИТЕЛНО еднакъв с познатия ми) а "ОК супершанс" такси. Шофьорът, който дочува звучният ми български коментар за тъпата измама ме отминава и бавно се отдалечава. Също така бавно се задава друго МНОГО ДОСТОВЕРНО изглеждащо такси, пак с познатия надпис "ОК", което след внимателно разглеждане се оказва "ОК суперНАМСИКАКВО", пак не "супертранс" и пак с подобна безумна тарифа.
След 15 минути чакане и още пет-шест баво преминаващи в стил "дебнеща хиена" ментета успявам да хвана едно нормално такси "1280". По пътя шофьорът услужливо споделя, че който се хване в капана на ментетата (дебнели специално за чужденици, и то само на летището) плаща между 50 и 100 ЕВРА ДО ЦЕНТЪРА НА СОФИЯ.

Единственото, което мога да пожелая на услужливите ментарджии е: жение и дъщерите им само на такива, като техните такста-ментата да се возят, като ходят да проституират в западна Европа.

Поздравявам всички властимащи, които прибират рушвети за да не сложат на летище София една елементарна табела, указваща къде може да се хване нормално такси.

И на края - убеден съм, че когато изчезне последната подобна дребномошеническа простотия в България - чак тогава ще получим шанс да станем европейска държава.

Какви ги правим, 2008 сме!?

София - Масо Корто и назад - 19-27 януари 2008г

Нещо като пътепис на тема българи се мотат из Европа през 2008ма.

Изходните параметри: 4ма колеги (компютърджии), колата ми (хонда акорд), маршрут: София - Белград - Загреб - Любляна - Болцано - Масо Корто (- Сейнт Мориц) и обратно, цел - малък високопланински ски курорт в италианските Алпи, престой 20-27.01.2008

Подготовката (никъде не мърдам без предварителна подготовка): нови зимни гуми, международен анекс към каското, международни книжка и талон заради Сърбия и Хърватска (хвърчащи картончета, напечатани за 5 мин на пишеща машина с СБА), здравни застраховки и пр. глупости, които ми отнеха доста часове мотане из задръстеното движение на София. Печатах маршрути, теглих GPS карти и какво ли още не, като естествено по-голяма част от нещата се оказаха излишни. Това, което не се сетих да направя а се оказа много нужно беше да извадя от интернет курсовете на валутите в не-евросаните държави, през които минаваме.

Пътуването наистина ме изненада приятно. Сумарно на всички граници стояхме не по-вече от 10-15 мин. Препоръчаният ни хотел "Конго" в Словения се оказа с доста надебелени цени спрямо посочените в интернет, в следствие на което се озовахме в мотел "Крек" съвсем близо до Словенско-Австрийската граница. Въпросният мотел беше перфектно чист и уреден. Телевизията беше IPTV, само от безплатния им безжичен интернет не можахме да се възползваме по някаква причина. Препоръчвам този мотел на всички, които минават австрийско-словенската граница през Караванкен тунел и не считат взимането на пътя за/от България на екс за въпрос на чест.
90% от маршрута ни минаваше по магистрали, които ако не перфектни бяха повече от поносими и позволиха постигната за целия път средна скорост от 100км/ч. Проблеми с пътни власти не сме имали никъде. Бензина навсякъде е по-скъп от нашия, но най-изгоден сякаш беше в Швейцария, макар че не съм правил точни сметки. Средният разход на двулитровия двигател на колата ми излезе 9.2л/100км с 4те човека, 60-70 кг багаж и 2 чифта ски на покрива. И да не забравя - да живеят GPS навигационните устройства! Спестиха ни доста разправии по пътя, особено когато се налагаше да се оправяме в големи градове.

Масо Корто (Курцрас по местному) е наистина много малък и спретнат високопланински ски курорт, намиращ се в долината Сеналес, в италианската област "Южен Тирол", на около 70км от областния център Болцано и на практика на границата с Австрия. На надморска височина 2040м се намират 4-5 хотелчета с обособен център с магазинчета и няколко заведения. На 50м от хотелите тръгва кабинков лифт, от особения алпийски тип, който за 6 мин качва до 80 човека на височина 3300м, където започват повечето ски писти. Курорта се оказа завладян от поляци, които съставляваха около 40% от почиващите и, поне в нашия хотел, 100% от персонала.
Оказа се, че в тази област, която уж се води италианска просто не живеят италианци. Местните хора, освен че живеят в типично немски алпийски села говорят помежду си на немски и носят немски имена. Всички пътни знаци, табелки, надписи в магазини са дублирани на немски и италиански, като първия надпис по-често е на немски.

Околността отговаряше напълно на представата ми за алпийски курорт. От горната станция на кабинковия лифт, на 3300м се открива невероятна гледка към безкрайни алпийски върхове във всички посоки. Съвсем наблизо се намира историческият глетчер, в който е намерен Йоци, човекът замръзнал в планината преди 5000г. На него са посветени местни музеи и безброй сувенири, от които не се (нито музеите, нито сувенирите) възползвахме.
Още преди да заминем с влюбих в една хижа в района, гледайки я на една уеб камера. Първата ми работа, когато се качихме в планината беше да я посетя. Хижа "Бела Виста" (2845м) (забравих немското и название, "красива гледка" на немски) надмина всичките ми очаквания. Никога не съм виждал по-спретната и същевременно уредена и поддържана с любов хижа. Интернационалният екип от местни, холандски и пр. момичета и момчета създава впечатление, че с истинско удоволствие върши работата си. Понеже мъдрите хора казват "ако искате да разберете истината за една къща погледнете тоалетната" мога да кажа, че собствениците на най-тузарските заведения в София биха позеленели, като видят тоалетната на тази хижа, високо в планината. Всеки ден по обяд огромно количество скиори се събираха на огромната слънчевата тераса да обядват току-що сготвените вкусотии, на съвсем прилични цени между впрочем. Особеност на хижата е, че за туристи без ски е много трудно достижима през зимата - изисква поне 3 часа бъхтене с пресичане на ски писти. Изобщо опитах да се разходя без ски из високопланинската част на курорта и открих, че има сериозна дискриминация - без ски не пускат на повечето лифтове.

Общо около 30те км. ски писти, естествено, бяха поддържани в перфектно състояние. По-същественото е, че нито един път, било то в делник или в празник, не се наложи да чакаме за лифт или влек повече от 5 мин. Там намерих и отдавна мечтаната широка близо 1км писта, където можеш да се спускаш без притеснение какво или кой ще те изненада зад завоя.

Разходката до Швейцария остави смесени чувства в мен. Първо радостта ни, че ще минем през красивия проход "Стелвио" се оказа кратка, защото през зимата явно е затворен. След това, на миниатюрния граничен пункт на влизане в Швейцария бяха страшно неприятно изненадани да видят българи. Преминаването ни струваше около 20мин стоене в една отбивка под зоркия поглед на швейцарските митничари, докато всичките ни документи се проверяваха в Интерпол.
Въпреки, че избрахме супер слънчев и бистър ден явно очакванията ми са били прекалено големи, защото колкото и чисто и подредено да беше все ми се струваше, че не е ДОСТАТЪЧНО чисто и подредено, така както си го представях. Допълнително ме изненада недобре почистеният път през прохода, през който минахме. Разбира се недобре по мои си критерии - вместо асфалт имаше добре утъпкан сняг. Ако български проход е почистен така всички ще свалим смирено шапки. Следващото ми особено мнение е за един селски бензинджия с вид на зевзек. Когато разбра, че сме българи отказа да приеме плащане в евра и през цялото време ни гледаше присмехулно-опасателно, все едно сме стадо забавни чукчи.
Прочутият Сейнт Мориц също не можа да ме порази с нищо. Вървят по улиците коли за по 100 000 пари, пак нещо недопочистен ми се видя и над езерото и града непрекъснато бръмчаха и фучаха някакви рент-а-самолети (явно това е хит в момента).
Така се разочаровах, че не мирясах докато не отидохме в едно истинско алпийско село - село Гуарда, където най-после се поуспокоих - това беше Швейцария, както си я представях. Оказа се, че то е и туристическа забележителност, но истински се зарадвах, когато (най-после) случен минувач ме поздрави на пътя. Така били правели в Швейцария ..

Един месец по-късно мога да кажа, че изживяването беше много приятно. Ако не броим швейцарците, които, според мен, са медийно подковани срещнахме нормално отношение, приятни и дружелюбни хора. Европата става все по-глобализирана, така де, оказа се, че шефът на любимата ми хижа ходи на ски .. в Банско.

И на края, колкото и банално да прозвучи, чувствам се маалко повече европеец след тази разходка. Е, не много.