На 12ти юни, по време на мача Полша-Русия, без да успее да навърши 66, както си беше свеж и усмихнат, внезапно си отиде татко - Тодор Иванов Икономов. Сърцето му просто спря.
Никой никога няма да бъде в състояние да обясни на някого, който не е преживял загуба на близък, какво е усещането. Душата не човек е пъзел от душите на всички обичани от него хора. Когато някой от тях си отиде, просто откъсва парче от душата ти. То е толкова по-голямо, колкото по-близък е бил човекът. Зейва дупка и с ужасяваща необратимост си отива част от теб. Как да обясниш на някого какво е усещането в душата ти да зее дупка. Как може да разбере някой какво е "най-естественото нещо на света" да откъсне парче от теб.
След земетресението през май, всички усетихме колко сме нищожни. След като си отиде татко си дадох сметка колко сме суетни. За съжаление човек е устроен да забравя неприятните емоции и да се връща в "нормалното" си състояние. Състояние, в което забравяме колко важно е да бъдем добри и колко е страшно да не можеш вече нищо да направиш, след като човека до теб си е отишъл. Затова бъдете добри към хората, които обичате. Повечето нямаме представа колко е важно. Преди доста години, когато бях около 20те, си отидоха всичките ми баби и дядовци. Открих съществена разлика в начина, по който боли. В 20тe си години човек се мисли за безсмъртен. Тогава смъртта се възприема по съвсем различен начин. Тя касае другите. Тя не касае безсмъртните.
Татко беше много рядко срещан тип човек. Звучи банално, но е факт. Представете си 5-6 годишно хлапе със светъл, безгрижен характер, съчетан с пълна липса на комплекси и суета. Представете си мъж, който никога през живота си, по никакъв повод, не е искал да притежава нищо материално. Той никога не пожела да има кола, вила, красива дреха, дори швейцарско ножче или каквато и да било друга вещ. Никога не съм чул татко да прави планове за бъдещето. Никога не съм виждал татко сърдит за нещо. Никога не съм виждал татко пиян. Единственият му недостатък бяха нервни избухвания, които ме ужасяваха като дете, но с годините почти изчезнаха. Такъв човек беше. Много, много рядко се срещат такива.
Откакто се помня татко със светнали очи ми е разказвал за детството си в Образцов чифлик, край Русе, където дядо ми е бил директор на техникума. Като дете ми бяха поомръзнали безкрайните му възторжени разкази за игрите, приятелите, летата, зимите, конната база, киното .. Трябваше да минат много години, да се отдалеча малко от моето детство, за да разбера тази носталгия. Днес прекрасно разбирам и споделям напълно трепета по светлите моменти на отминалото детство. Искрено съжалявам хората, които не са имали прекрасно слънчево място, където да тичат на воля като деца.
Тъй като татко, както не малко пораснали момчета, в много отношения никога не надхвърли 7мата си година и си остана хлапе, той никога не говореше за смъртта. Единственото споменавано в тази връзка желание, почти на шега, беше че иска прахта му да бъде разпръсната над Образцов чифлик. Мястото, което винаги грееше в него. Място на слънчевото му детско щастие. Аз, майка ми, брат му и сестра му заминахме да изпълним това единствено желание, в деня на помена за 40тия ден. За пътуването уцелихме рекордни жеги. Имах смътен спомен за Образцов чифлик от 1985та, когато татко за пръв и последен път ни заведе, за да видим мястото, което толкова обичаше. В знойния 21ви юли го заварихме още-по запуснато, отколкото го помнех. Парка с калдаръмените алеи и слънчевия часовник, за който бях слушал, в момента е джунгла. От слънчевия часовник няма и следа. Къщата, в която са живели обаче все така си стои. Между многобройните рушащи се постройки все още носещи белега на стила и размаха на Мидхат Паша, само на едно-две места се виждат следи от поддръжка.
Тогава се случи. Видях татко. Беше жизнено момченце с топчесто носле, на 6-7 годинки. Тичаше щастливо, босо, по къси панталонки. Появи се внезапно на една обградена от дървета алея, сигурен съм че го видях. Изглеждаше точно както на една снимка с баба ми.
После избледня и изчезна.
Никой никога няма да бъде в състояние да обясни на някого, който не е преживял загуба на близък, какво е усещането. Душата не човек е пъзел от душите на всички обичани от него хора. Когато някой от тях си отиде, просто откъсва парче от душата ти. То е толкова по-голямо, колкото по-близък е бил човекът. Зейва дупка и с ужасяваща необратимост си отива част от теб. Как да обясниш на някого какво е усещането в душата ти да зее дупка. Как може да разбере някой какво е "най-естественото нещо на света" да откъсне парче от теб.
След земетресението през май, всички усетихме колко сме нищожни. След като си отиде татко си дадох сметка колко сме суетни. За съжаление човек е устроен да забравя неприятните емоции и да се връща в "нормалното" си състояние. Състояние, в което забравяме колко важно е да бъдем добри и колко е страшно да не можеш вече нищо да направиш, след като човека до теб си е отишъл. Затова бъдете добри към хората, които обичате. Повечето нямаме представа колко е важно. Преди доста години, когато бях около 20те, си отидоха всичките ми баби и дядовци. Открих съществена разлика в начина, по който боли. В 20тe си години човек се мисли за безсмъртен. Тогава смъртта се възприема по съвсем различен начин. Тя касае другите. Тя не касае безсмъртните.
Татко беше много рядко срещан тип човек. Звучи банално, но е факт. Представете си 5-6 годишно хлапе със светъл, безгрижен характер, съчетан с пълна липса на комплекси и суета. Представете си мъж, който никога през живота си, по никакъв повод, не е искал да притежава нищо материално. Той никога не пожела да има кола, вила, красива дреха, дори швейцарско ножче или каквато и да било друга вещ. Никога не съм чул татко да прави планове за бъдещето. Никога не съм виждал татко сърдит за нещо. Никога не съм виждал татко пиян. Единственият му недостатък бяха нервни избухвания, които ме ужасяваха като дете, но с годините почти изчезнаха. Такъв човек беше. Много, много рядко се срещат такива.
Откакто се помня татко със светнали очи ми е разказвал за детството си в Образцов чифлик, край Русе, където дядо ми е бил директор на техникума. Като дете ми бяха поомръзнали безкрайните му възторжени разкази за игрите, приятелите, летата, зимите, конната база, киното .. Трябваше да минат много години, да се отдалеча малко от моето детство, за да разбера тази носталгия. Днес прекрасно разбирам и споделям напълно трепета по светлите моменти на отминалото детство. Искрено съжалявам хората, които не са имали прекрасно слънчево място, където да тичат на воля като деца.
Тъй като татко, както не малко пораснали момчета, в много отношения никога не надхвърли 7мата си година и си остана хлапе, той никога не говореше за смъртта. Единственото споменавано в тази връзка желание, почти на шега, беше че иска прахта му да бъде разпръсната над Образцов чифлик. Мястото, което винаги грееше в него. Място на слънчевото му детско щастие. Аз, майка ми, брат му и сестра му заминахме да изпълним това единствено желание, в деня на помена за 40тия ден. За пътуването уцелихме рекордни жеги. Имах смътен спомен за Образцов чифлик от 1985та, когато татко за пръв и последен път ни заведе, за да видим мястото, което толкова обичаше. В знойния 21ви юли го заварихме още-по запуснато, отколкото го помнех. Парка с калдаръмените алеи и слънчевия часовник, за който бях слушал, в момента е джунгла. От слънчевия часовник няма и следа. Къщата, в която са живели обаче все така си стои. Между многобройните рушащи се постройки все още носещи белега на стила и размаха на Мидхат Паша, само на едно-две места се виждат следи от поддръжка.
Тогава се случи. Видях татко. Беше жизнено момченце с топчесто носле, на 6-7 годинки. Тичаше щастливо, босо, по къси панталонки. Появи се внезапно на една обградена от дървета алея, сигурен съм че го видях. Изглеждаше точно както на една снимка с баба ми.
После избледня и изчезна.
