Бояновият блог

Гран Канария '10

2010-10-21T18:04:00.014+03:00

За да не изневерявам на традицията блогът ми да се състои почти изцяло от пътеписи, ето поредния.

През не много далечната 2006та за първи път се озовах на един от Канарските осторви - Тенерифе, в ролята на кум, на сватбеното пътешествие на кумците. Идеята беше да сме на най-близкия възможен от топлите острови по света. Мисля, че и четиримата участници в пътуването запазихме чудесни спомени за Тенерифе, дори бременната тогава младоженка. Понеже не писах мъдрости за Тенерифе, голяма част от това, което ще напиша по-долу се отнася изобщо за Канарите, или поне и за 2та острова, на които съм бил до момента.

Четири години по-късно, все така спомняйки си с умиление за Канарите, съорганизирах едно приятно пътуване до Гран Канария, островът с най-големия град от архипелага (и както бях чувал, раят на гейовете) - половинмилионният Лас Палмас.

Организацията
Както много пъти съм казвал - да живее интернет или иначе казано, (невероятно, но факт) организациите и резервациите през интернет - работят! Понеже освен по организациите съм и по проверките, всички резервации (хотел, кола, хотел в Мадрид) бяха и препроверени - всичко беше безгрижно. Включително ползването на нечувани от мен посредници (Агода например), не донесе никакви неприятни изненади. Единствената ми забележка е за колата. Голдкар се ползват от изтръкания трик "вземи пълен резервоар - върни празен", от който освен че намазат поне 10% от предплатения бензин, го оценяват по цените на Трънската рафинерия. Поне колата - пежо 207, беше перфектна.

Островът
Към това, което можете да прочете в нета за Гран канария, мога да добавя следното. Островът доста прилича на Тенерифе по голите си, безлесни вулканични пейзажи. Особено южната поливина, където бяхме, си е направо гола. Растения има само там, до където стигат маркучите на капковото напояване. Страховитите кафяви скали се спускат доста стръмно към Атлантическия океан, като на места гледките са направо апокалиптични. Тук-там се вижда, как течаща към морето лава е застинала във вид на засъхнали каменни езици, а на други места скалите са прорязани от страховити долини. Преобладава тъмнокафявият цвят, като от близо в повечето скали се вижда засъхнала лава, в която са застинали камъчета от по-трудно топящи се скали. Де факто целият остров е една голяма планина, прорязана от безброй безупречни, но много тесни и с безброй завои пътища и увенчана с близо 2000м висок връх.
Тези привидно плашещи дадености от друга страна са предпоставка за доста красиви контрасти, и наистина, там където са се намесили хората са изникнали невероятни оазиси, контрастиращи със страшните тъмни скали.

Атмосферата
На Гран Канария, човек нито за момент не може да забрави, че макар и на близо 2000км, всъщност е в Испания. (Да не ме чуят местните, които бая испанци са изтрепали в борба за независимост) Атмосферата на испанските градчета се е пренесла почти 1:1 на Канарите. Като цяло усещането е приятно и гостоприемно, като единствено леко разочаровани могат да останат туристите от северна Европа (а те са най-честите), защото испанците и тук (можеби особено тук) не си дават особено зор за нищо. На мен усещането, че едновременно съм в Европа и далеч от нея ми дава особено приятно усещане за комфорт.

Пътищата
Кръгови движения, преливащи в кръгови движения, като между тях има .. кръгови движения.
Пътищата са безупречни, идеално маркирани и без нито една дупка (не че има от какво да станат дупки прит този климат). Планинските пътища обаче, са направо плашещи. Понеже терена е много суров, често можете да видите планински път, който е буквално граден над пропаст, с камъни. Преобладават един осбен вид планински пътища, които са супер тесни (4-5м) и без централна маркировка, един вид "оправяй се както можеш, ние съвети за изпреварване не даваме". По такъв път можете да пътувате с часове, да не включите по-висока от 2ра скорост и да нямате нито един шанс да изпреварите колата пред вас, независимо колко бавно кара.
По тая линия попаднахме в една колона от поне 20 коли, които бодро се движеха с 15км/ч по един такъв път. Многобройните клаксони, които в началото възприех за нерви, се оказаха нещо съвсем друго. Когато влизаш в завой, на 3-4м широк път, зад скален нос (а такива места са стотици) единственият шанс да не се "обършете" с този насреща е да си бибиткате за да намалите и се разминете на първа скорост. Там си припомних какво е да можеш да си видиш задния номер, като завиваш. След един цял ден шофиране по такива пътища, усещането е като да си прекопал сам поне 5 ниви.
Има и една магистрала, която свързва най-важните курорти и столицата. По нея се шофира спокойно, испанците и тук спазват правилата.

Климата
Той ми е любим. Чел съм някъде, че Канарите са точката на земното кълбо, с най-малка целогодишна амплитуда на температурите. От опит мога да кажа, че септември и октомври за перфектни за пребиваване и плажуване. Единствената особеност на местния климат, която трябва да се има предвид е, че след като човек закуси лежерно на терасата, на 18 градуса, трябва да изчака до около 12ч за да става времето за плаж. След това обаче може да си се къпе в океана спокойно до залез слънце и няма да му е студено, като излезе от водата. Във всеки случай посрещането на изгрева по къси гащи, с чаша кафе на терасата, определено са сред любимите ми моменти. Поради часовата разлика (-2ч) дори поспалан като мен, е склонен да става рано.
Другата чудесна особеност е, че на слънце е гоещо, а на сянка винаги е прохладно, поне през септември и октомври. Влагата понякога се усеща, но поради факта, че почти никога не става над 30 градуса, не тежи.

Ядене и спане
Не ми е ясно защо, но в тази курортна зона не режат главите на туристите. Напротив, вярвате или не, цените на апартхотелите (90% са хотели с апартаменти), колите под наем и храната са под тези на континента. Според мен като достатъчно стара и препатила туристическа дестинация, местните са разбрали, че не чрез изстискване на попадналите в мрежата, а чрез разумен баланс могат да бъдат успешни дългогодишно. И са.
Апартхотелът (Green beach-Arguineguin) беше много чист и най-вече на уникално място. Построен буквално на брега на океана, подпрян отзад, от отвесна 30метрова канара, ефектът е наистина впечатляващ. За да добиете груба представа мога да кажа, че от пътя, който върви по ръба на канарата, се влиза директно на 8мия етаж на хотела. Сервизните коридори, които са от задната страна, от към канарата, гледат към невероятна 20м пропаст, м/у хотела и скалата.
Апартаментът (всекидневна с кухненски бокс, спалня и голяма тераса) е нещо като стандарт за тези острови. Поддържаха го изключително чист, но най-важното, разбира се, беше терасата с ширналият
се под нея Атлантик.

Суперите са навсякъде, най-близкият беше на 5мин пеша от хотела. Цените са около и (според мен) под тези в Испания. Като цяло - яж и пий, каквото ти душа иска.
Ресторанти има в изобилие и не са скъпи. Най-добро впечатление ми направиха страшно работливи (и при това испанци) момчета, които работеха в мексикански р-т на брега, в норвежкия курорт "Анфи" и, разбира се, единственият препоръчан в интернет ресторант в Аргуинегуин - "Fusion".
От местните деликатеси се отличава само една суперсладка напитка - ром с мед. Много е вкусен, но ако пиеш повече от една чашка може да хванеш захарна болест.

Забележителности
Прекрасни, уютни, староиспански селца и градчета има в изобилие. На мен най-най-много ми хареса Tejeda, чудно тихо градче високо в планината. Не мога да не отбележа и сюрреалистичното усещане да гледаш океана от една отвесна планинска скала, наречена "Mirador de Balcon".
Ако трябва да посоча уникално гранканарйско място обаче, това са дюните на Маспаломас.
Маспаломас е един от най-големите курорти, на южното крайбрежие на Г.К. Освен солиден курорт, в стил "Златни пясъци", но много по-голям и уреден, той се намира на уникално място. Част от курорта са 25км2 пясъчни дюни, които опират в океана. Имахме една незабравима вечер на този бряг, на който се намира и Фарът на Маспаломас - най-южната точка на острова.
Дюните наистина трябва да се видят. Чувал съм, че който не е видял пустинята не е виждал Африка.
Който не видял Дюните на Маспаломас, не е видял Гран Канария.

Човек е устроен да помни хубавите неща. Разбира се, хубавите неща са хубави само, когато не са в прекомерни дози. Определено смятам, че умерени дози от Канарите, особено след края на нашето лято, са божествен еликсир за всеки живеещ в нормалните ширини.
Вече си мисля кой да е следващият остров от Канарите :)

София - Измир - Мордоан и обратно, 5-10 май 2010

2010-05-14T09:58:00.013+03:00

Дойде и отмина едно пътешествие с кола, за което мога да кажа много добри думи.

Стартът беше на 5ти май в 7 сутринта от София. Трима души и ужасена котка в клетка (викаща за помощ от клетката) стартирахме по 960 километровия маршрут с усещане за приключенска разходка до Азия.
Участакът от пътя до границата мина без никакви особености. Нямаше даже дупки.
На самата граница излязохме от България за 5 мин, а влизането в Турция не отне повече от 10.

Тъй като носехме котката Мими, снабдена с пълен комплект европейски документи с нас, много държахме някак да се отбележи, че и тя е влязла в Турция. Оказа се обаче, че такава процедура няма и със същия успех можехме да я носим без никакви тапии (които ни струваха 100тина лв). В крайна сметка, в резултат на настояванията ни да се отбележи, че Мими е влязла в Турция ни изпратиха до граничната ветеринарна служба. В турския ветеринарен пункт симпатично момиче - ветеринар ни обясни, че ако много дъжим, и само срещу 120 лири, може да ни издаде ветеринарен сертификат, какъвто се издава примерно на ТИР с овце, но само ако държим. Не държахме.

От границата започна непознатият ми маршрут Одрин - Дарданелите - Измир. Оказа се, че под първокласен път туците разбират нещо доста по-сериозно от нас. Повечето първокласни пътища са на практика магистрали с две платна, всяко с по две ленти, но без разделителна мантинела и с маломерна аварийна лента. Проблемът е, че очевидно както и при нас не достигат пари за доизграждане и поддръжка. В следствие на това на много места пътищата от този тип са недоизградени и кърпени. За сметка на това пък по целия 960 килиметров маршрут не видях нито една дупка, въпреки че много от кръпките от далеч приличаха на случайно разсипан асфалт.

За обстановката по пътищата мога да кажа добри неща. Трафикът далеч от големите градове е почти нулев. Повечето коли са сравнително нови малолитражки на рено, фиат и хонда, като макар и рядко се срещат 20тина годишни "догани". По целия път, нито на отиване, нито на връщане, не видях луксозна турска лимузина. Два или три нови мерцедеса, които срещнах, бяха .. български. Не забелязах никой, освен няколкото българи да превишава сериозно ограниченията на скоростта, освен в населените места.
Тази част от правилника така и не ми се избистри. Официално в населени места ограничението е 50, както в България, но така и не видях турски шофьор да кара с под 80 в населено място. За да бъде още по-неясна картината в самите населени места на няколко пъти срещнах нелогични допълнителни ограничения "50" и даже "60", които не би трябвало да съществуват, при положение, че "50" би трябвало да се подразбира от табела до табела.

Пътна полиция видях поне на 20 места за близо 2000км път. Не ме спряха нито веднъж. Особеното е, че пътните полицаи винаги затварят едната лента с оранжеви гумени конуси, като най-отпред на земята слагат един знак, подобен на триъгълника за птп, на който пише "Police". Тази маркировка започва на 100-200м преди поста и може да бъде забелязана доста преди да човек да го наближи.

След около 7 часа път стигнахме до гр. Гелиболу (гр. Галиполи) на европейската страна на Дарданелите. Тъй като умората си каза думата решихме да преспим там и да продължим на другия ден. Гелиболу е малко рибарско градче с много симпатично мини-пристанище за лодки. Части от градчето изглеждат направо мизерни, но за сметка на това видяхме усмихнати деца, които тичаха и играеха по улиците, както това правеха децата и у нас, преди ерата на интернет. Отседнахме в най-големият хотел - "Йозтюрк", който се оказа е много чист и приятен. Единственият проблем в градчето, а и в хотела, беше с почти пълното отсъствие на комуникация на английски.

На следващият ден (празничният 6ти май) след приятна закуска в хотела се качихме на ферибота за Азия. Срещу 20 лири и за около 20 мин се озовахме на осрещната страна на Дарданелите. Фериботът беше малък и стар, но се справи бързо и ловко с трансконтиненталното прехвърляне.

Азиатската част на Турция ни посрещна с прекрасно слънчево време и по-уредени градчета. В един къс планински участък на маршрута, доста красив между прочем, на два пъти в рамките на 10 мин. се опитаха да ме ударят челно турци с малолитражни коли, със зор изпреварващи пъплещи по баира камиони. Това беше най-голямото пътно непослушание, което ми се случи.

След планинския участък пътят се спуска на нивото на морето и много километри се движи по самия бряг. Минава се през безбройни вилни зони, пълни с многобройни комплекси от еднотипни къщи. С наближаването на Измир, иначе рехавото движение започва да става все по-интензивно, като от нищото се появяват безброй тежки камиони. При навлизането в предградията, на 30-40км преди града, движението вече е в две плътни колони, което може да бъде изнервящо.

Морето от къщи, което представлява Измир е направо плашеща гледка. До където поглед стига се вижда безкрайно море от много сходно изглеждащи сгради на по 3-4 етажа, заобиколили от всички страни огромен залив. Всички единодушно решихме, че след София нямаме никакво желание да се разхождаме из такава лудница. В сравнение с Истанбул мога да кажа, че Измир някак е по-безличен. Определено не предизвка у мен желание да се разходя по напечените от слънцето безкрайни улици.

Заобикаляйки Измир навлязохме в посления етап от маршрута. Бързо сменихме няколко магистрали (да живее GPS-а), докато се оказахме на тази за Чешме. Движението около Измир, включително и по магистралите е грандиозно, независимо, че сигурно в Турция се продава най-скъпия бензин в света (около 3.80 лв/л в момента). След около 40км дойде и краят на магистралите и началото на последния участък от пътя - тесен панорамен път, виещ се покрай западния бряг на Измирския залив, започващ с изхода за Карабурун.
На въпросния изход ми продадоха (няма не искам) автоматична карта за плащане на магистрали такси за 20 лири. По-нататък нещо не се спогодихме с тая карта, но за това по-късно.

Панорамният път от магистралата до Мордоан се вие плътно покрай брега, през много красиви селца със специфичен турски изглед. Изобилстват характерни за тази част на Турция ниски, масивни борове и храсти. Водата в залива е кристално чиста, но всички плажове са каменни. В няколко от селцата по пътя има много голям избор на рибни ресторанти. Районът е извънредно тих и спокоен. Личи си, че тук прекарват уикендите си много хора от Измир, както и летата си - много измирски пенсионери.

Какво да кажа за крайната дестинация - Мордоан. Най-точното, което чух за него, го каза зетят. В интернет на майтап пишело, като основна характеристика на Мордоан, че се слави със самоубийствата на местни жители, не издържали на непоносимата скука.
Градчето е приятно, но извънредно нетуристическо. Единственият хотел, изграден с голям размах на брега на морето, въпреки следите от минало величие, има определено предфалитен вид. Предполагам, че ако сте (турски) пенсионер и търсите тихо място за блажен отдих, Мордоан доста се доближава до идеала ви. Това, разбира се, ако не ви смущават децибелите на записаните и възпроизвеждани от високоговорители молитви от няколкото (май са две) джамии.
На такива места човек може да усети особеното на едно ислямско-светско общество, където дори бунтраите след младите хора се бунтуват по един много по-различен начин. Когато човек наблюдава как бабите тичат да обгрижват дошлите за ваканцията, във ваканционните къщи внуци, си дава сметка че е възможно две съседни общества едновременно да са много еднакиви и мого различни.

Атон '08 или лебедовата песен на една православна утопия

2008-07-28T20:26:00.017+03:00

В духа на моята изследователска страст, заедно с още 3ма приятели, се озовах (и) на това странно свято място, на което от 500г не се допускат жени. Може да се каже, че бях организатор на експедицията с мотива, че такива особени места трябва да се посещават, докато все още носят духа на предците, които са ги създали. Избрах Атон с мисълта, че най-вероятно и там текат промени, които безвъзвратно ще променят облика на това място.
Е, оказа се, че сме закъснели с няколко години.

Както обикновено преди заминаване към непозната дестинация дадох "всичко от себе си" за да проуча максимално нещата. Изчетох всичко в българското, руското и каквито още мога да разчета уеб пространства вкл. (традиционно) смахнатия пътпеис за Атон на Крабовски, сглобявах за изпращане по факс сканирани лични карти и импровизиран текст на английски за визи, четох за манастири, гледах снимки на манастири, четох, гледах, четох, гледах .. и добих доста смътна представа. Забелязахм, че повечето пътеписци по странен начин премълчават истинските си усещания за сметка на доста клиширано звучащи емоционални излияния за духа и светоста на мястото.
В крайна сметка се екипирахме със здрави обувки, раници и дъждобрани (то било сложно да се намерят свестни) и решихме, че сме готови за поклоннически преходи по прашни пътища. Прогнозата обещаваше слънце и жега през всичките 4, заделени за поклонничество дни.

Потеглихме по пладне в един слънчев и горещ петък, в края на м. юни с кола по маршрута София - Кулата - Уранополи. Както се казва "в песни и закачки" пътят мина неусетно. Понаострихме очи, като видяхме (някои за пръв път тази година) морето, профучахме през няколко странно празни курортни селища и .. на залез слънце влязохме в Уранополи.
Не че съм обиколил кой знае колко гръцки курортни селища, но Уранополи ми заприлича на типично такова. Таверни, хотелчета, плажчета, още таверни, маслинови дръвчета и - за цвят - една красива старинна кула на носа на пристанището. Не мога да отрека уюта и спокойствието, който се излъчва от това място, но като се вземе предвид и тежащата във въздуха влага, определено не е нещо кой знае какво.
Хапнахме и пийнахме обилно, като за последно преди монашеския пост и легнахме да спим в прилични, климатизирани, намерени в последния момент, хотелски стаи.

В събота (21.юни) сутринта скочихме в 8:00, развълнувани от престоящия скок назад във времето. Облякохме предварително приготвените бойни дрехи, обухме специалните дългоходни обувки, аз нахлупих специалната си широкопола шапка и се втурнахме към бюрото за получаване на визи (25 евра парчето), да видим дали сме удостоени с честта да посетим заветната Света гора.
По пътя за бюрото мернахме първите очевидни поклонници. Най-вече руснаци, мъже и момчета на разнообразни възрасти, окичени с раници, повечето странно не-туристически изглеждащи, които с бодра стъпка напредваха, като нас, към визовото бюро. Когато пристигнахме установихме, че братята гърци, за разлика от нас, са създали железен ред и са открили тайните на бързото обслужване, когато плащаш за нещо. Само за 10на мин влязохме, минахме през 3 различни "гишета", намериха ни в компютъра, взеха ни парите и излязохме с красиво отпечатани на напълно неразбираем гръцки визи във вид на средновековни, навиваеми на руло кетапи. Последва натъпкване на всичкия излишен багаж в колата и само на най-необходимото - в раниците ни, опашка за билети за ферибота и .. след проверка на "визите" се озовахме качени на странна закрита лодка с форма на плаващ сандък с гръмкото име "speedboat". Вътре в това транспортно средство за пръв път за това пътуване изпитах странното, позабравено, казармено усещане да бъда заобиколен само от събратя от мъжки пол. В казармата бях прекалено малък за да осмисля тази особеност, но тя определено се натрапва на Атон.

След потеглянето, което ме изпълни с предчуствие за пътуване във времето съндъкът неочаквано разви много сериозна скорост и май се оказа на нещо, като подводни криле. Заех се едновременно да разглеждам пътниците и точещата се край нас планинска верига, която, също като Алпите, стърчеше почти отвесно, направо от сините води на Середиземно море.
Освен няколкото монаси основната част от пътниците беше пъстра тълпа, съставена от гръцки, руски и няколко български туристопоклонници. Част от пътуващите очевидно се познаваха и водеха разсеяни разговори помежду си. Останалите се оглеждахме усърдно на всички страни.
Вниманието ми прикова седящ точно пред мен, облечен с черни, но не монашески дрехи мъж на средна възраст. Мургав, едър, добре сложен без да е ни най-малко пълен мъж, който ми напомни на филмите за Дивия запад. Обикновено такива типажи играят ролята на главния злодей или в най-добрия случай - мрачен пенсиониран комарджия в по-класните уестърни. Най-силно впечатление ми направи погледът му. Имаше извънредно остър поглед на човек, комуто е лоша идея да се изпречи човек на пътя, без сериозно да се замисли. За мое учудване се оказа, че е българин и след като слезе на пристана на Зографския манастир реших, че няма повече да го видя, но се излъгах. За него ще стане дума по-късно.
Съгласно нахвърляния от мен план първият ден трябваше да посетим смятания за най-красив манастир - Симон Петра и да отседнем за нощувка някъде близо до "столицата" Кареа. По тази причина слязохме на последната спирка, до която се движеше нашият сандък на подводни криле - "село" Дафни. Посрещнаха ни униформени мъже - нещо средно между митническа и полицейски служители, според мен. Нищо не провериха, явно правеха някакъв вид фейсконтрол, за промъкнали се жени ли .. не знам.
Остатъкът от пътниците, които не бяха слезли на 5-6 предишни спирки за разни манастири се натовариха на едно бусче с вид на маршрутка и отпрашиха за Кареа. Тези, които не отпрашиха с бусчето също се покриха някъде и след 10тина минути се оказахме сами в нещо, като безлюдно селце, съставено от 4-5 стари къщи с нелепо изглеждащи слънчеви панели по покривите. Между къщите надничаха паркирани няколко странни ръждиви возила, всички до едно 4х4, с вид на извлечени от автоморга. Освен билетната каса за морския превоз, от която надничаше свирепо грък (който троснато обяви, че за превоз до Симон Петра трябва да чакаме 2 часа) се набиваше на очи само една .. кръчма.
По общ порив четиримата заговорници седнахме в кръчмата на по бира (на това свято място се продава бира - аз съм смутен!), разгърнахме новозакупените атонски карти и взехме единодушно бодро решение да се пробваме да стигнем пеша до Симон Петра - около 7км, според картата. Речено-сторено, затегнахме връзките на обувките и ремъците на раниците и с широка крачка тръгнахме.

Първият човек, когото срещнахме по пътя си беше скромен, синеок монах. Нашето многогласно английско обръщение с въпрос дали сме на прав път за Симон Петра доведе човечеца до пълно объркване. В ошашавянето си монахът измърмори нещо на руски, което ми даде шанс да премина на руски и да разбера, че човекът ни съветва да не ходим пеш, защото е "много далеч". На този етап от пътешествието ни подобни съвети нямаха никакъв шанс да ни разколебаят, така че бодро продължихме напред.
Тук е мястото да отбележа, че в нашите бодри редици беше нашият приятел Митко. Митето е прекрасен човек, но за подобна експедиция притежава ужасен недостатък - пълна липса на стройна фигура, изразяваща се в около 150кг телесно тегло, което въпреки сериозният му ръст представлява много над нормата. Митко беше решил, че ще-не ще ходейки из Атон, хем ще се раздвижи, хем ще отслабне. Естествено реалността се оказа доста по-различна и той започна да я осъзнава със страшна сила с всяка изминала минута от нашия преход.
За начало попаднахме на прекрасна кована порта с двуглав орел (оказа се символ на Атон, не само на Руската империя) с чисто нов, много качествено построен циментов път зад нея. Пътят водеше надолу към прекрасния бряг, където през кристалната вода се вижда на доста метри надолу дъното. След няколко серпантини на пътя успяхме да надникнем и към мястото, за което водеше цименотивят път - нещо като комплекс от току-що построени големи къщи в стил "Бевърли хилс", пред които стояха паркирани лукозни джипове.
След бирата в кръчмата тазли гледка доста сериозно разклати представата ми за свято място, населено от монаси - аскети. Митето официално бяви, че тази гледка бележи краят на илюзиите му за светостта на Атон. Междувременно започна да наближава пладне, температурата бързо задмина 30 градуса и .. Митето започна да се поти и да гледа лошо. След почивки, кандарми, почивки, уговорки, почивки и безкрайно шляпане в прахта (която ни покри целите), по едно време пред нас изникна манастирът Симон Петра. Оказа се, че сме взели разстоянието от 10тина км в жегата, по отличен черен път, но почти път без грам сянка, за три часа и половина.

Манастирът, явно гордост на Атон, е на корицата на всички карти на полуострова и наистина изглежда впечатляващо, защото е построен на отвесна скала. Подробности за историята му и пр. има в нета, така че няма да се спирам на тях. Моето впечатление беше за .. почивна станция в ремонт. Целият манастир беше обвит в скеле а около него кипеше активна ремонтна дейност. Наближавайки главния вход на Симон Петра успяхме да видим нечувани чудеса на техниката, сред които безжично у-во на Cisco (не дай Боже да гледат порно в Интернет тия святи хорица!), климатици и пр.
След кратко мотане намерихме приемната за миряни, каквато всеки манастир на Атон има.
Посрещна ни отговарящия за посетители гръцки монах, млад мъж с пресметлив поглед, който без да проявява неучтивост ни даде да разберем, че като не-гърци не сме особено добре дошли. Бяхме поканени в просторна приемна, където ни тръшнаха поднос с купа локум, по една чаша вода и малка чашка ракия-анасонлийка за всеки от нас четирмита. Домакинът ни поседя, повъртя се около 5 мин, попита ни какви сме - явно от кумова срама и .. потъна вдън земя. Понеже не ни покани да си вземем от поднесеното, което стоеше на масата в средата на помещението, доста далеч от нас, ние решихме, че след малко ще дойде и ще ни покани да се почерпим. В този момент в гостната нахлуха 5-6 гърци - гости на манастира, грабнаха от предназначения уж за нас поднос кой каквото свари и се ометоха. Толкова за християнското гостоприемство.

Защурахме се по коридорите и надвесените над пропастта тераси на манастира, който отблизо затвърди усещането ми за почивна станция. Виждаха се добре организирани и оборудвани хранителни блокове - скадове, кухни и пр, сред които щъкаха монаси и послушници. Особено неприятно впечатление направи на всички не един полсушник, който метеше стълбите в един от коридорите. Виждал съм доста женствени момчета, но ако не знаех че от стотици години не пускат жени на Атон бих се заклел, че това е много, много нежна девойка. Самото присъствие на такова същество (и то като послушник в манастир, не като посетител) в "свещената монашеска република" за мен е апсолютно недопустимо.
Някъде около този момент илюзиите ми за Атон се сринаха напълно.
Митето, добил реална представа за "ще-не-ще" ходенето в жегата обяви, че повече няма да мръдне пеш в този ден. Принудихме се да издирваме пак нашият "домакин" с молба да ни обясни как да се придвижим до Кареа. Той с нарастваща досада ни връчи телефонни номера на морския превоз и на "маршрутките", които се оказаха вид таксита. Последвалият опит да се разберем на някой от тези телефони се провали с гръм и трясък. На всички телефони отговаряха някакви сърдити чичковци, които крякаха нещо на гръцки и категорично отказваха да говорят други езици. Като негласно излъчен за старши на групата се почувствах отговорен да направя нещо под тежките погледи на всички, и най-вече на Митето. Отново се заех да намеря посрещача ни, който отново се беше укрил в дълбините на манастира си. Когато най-после видях преотегчената му физиономия разбрах, че молбата ми ще е най-най-последната. Помолих го аз англоговорящ послушник, който да ни помогне да поръчаме маршрутка. След няколко минути по служба се яви младо момче, слава Богу приличщо на момче. С негова помощ за облекчение на Мието и срещу 30 евра маршруткатабеше поръчана.

След половинчасов преход по прашните пътища благополучно се озовахме в Кареа - "столицата". Усещането, което създаде в мен беше за неестествено тихо село от среден размер. "Мегдана" и "главната улица" са около 200м, в които можете да видите 2 магазина за китайски боклуци, 2-3 магазина за сувенири и два от типа български мини-маркет.
Вече бях подготвен, че се продава бира, но не бях подготвен за 20те вида алкохолни концентрати, които се продаваха в центъра на "православната република".
Точно срещу магазините се оказа кръчма-хотел, двуетажна паянтова постройка, коятно не си знае годините, но за сметка на това предлага храна и нощувка на европейски цени, бирата се лее на корем и не липсват монаси-клиенти.

Настанихме се в една забележително мизерна и миришеща на мухъл стая, след което напазарувахме неща за вечеря и се разходихме из Кареа. На това място особено тежко ме налегна усещането за противоественост на мястото. По странен начин се натрапва усещането, че на това място от векове не е се родил нито един човек. На свечеряване разгледахме невероятният бивш руски манастир в покрайнините на Кареа и се прибрахме в нашия "хотел". Седнахме в едно общо помещение между стаите и наизвадихме продуктите за вечеря. Поради липса на други гости и не без помощта на едно щедро продаваните уиските се развеселихме и оживено коментирахме недостижимата святост на мястото.
По едно време, вече в края на веселата ни вечеря се чуха стъпки на човек, изкачващ се по дървената стълба. Показа се невероятно създание - мъж на около 50 с боядисана в синьо коса. Пред онемелите ни погледи мъжът отключи една от стаите на етажа и се вмъкна вътре тихомълком. Споглеждахме се озадачени няколко минути, след което Митето каза "Пичове, къде попаднахме? Мисли ли си още някой, че това място не е сборище на гейове?", на което нямахме какво да отговорим.

Следва продължение.
бел. ред. Пускам написаното до момента, защото отлежава отдавна и не се знае кога ще намеря време да бъде дописано.

Държавни чиновници одобряват фискални устройства, работещи със "симпатично мастило"

2008-05-13T14:07:00.012+03:00

Внедряваме ние фискални принтери. Повече от месец магерим протоколи, вид на документи (касови бонове и фактури), съдържание и пр. Какво се оказва в един момент. Ами всичко, което разпечатате на термохария изчезва безследно до една година. Става дума за устройства, които са одобрени и сертифицирани от държавните контролиращи органи, вкл. за издаване на фактури-оригинали.

Питам, при положение, че издадем на клиента една фактура и му дойдат данъчни на проверка (по закон счетоводните документи се съхраняват 5г) кой точно ще е виновен, че вместо финансов документ човечецът ще им показва чисто бяло листче с един печат на него?

P.S. Всички български производители на такива у-ва вече не произвеждат модели, които не ползват термопечат. Никой от запитаните от мен производители не пое отговорност за трайността на напечатаното.

Девет дни в Китай (февруари-март 2008)

2008-03-06T19:14:00.028+02:00

Дойде и отмина едно от най-очакваните напоследък преживявания - пътуването до Китай. Трима колеги изкарахме незабравими девет дни на доста хиляди километри от България и се върнахме с прекрасни впечатления.

След като впечатленията малко поулегнаха и почти се оправих от часовата разлика мога да кажа, че преживях културен шок, чието влияние обаче не е преминало все още. Шок в положителния смисъл, защото Китай се показа пред мен, като едно добро място за живеене, населено с приятни и незлобливи хора - много, много различни от нас. Казано с няколко думи - видях точно това, което си представях и очаквах да видя в Япония, където отдавна ми е мерак да отида. Тези хорица, китайците, са набрали много сериозна скорост да строят и организират съвеременна държава. По мое мнение след не-повече от 3-4 години китайците ще са задминали по стандарт на живот (поне в градовете) повечето съвременни западни държави.

По-долу ще се опитам да систематизирам някои по-съществени впечатления във вид на бележки без да се ангажирам с меродавност или пределна точност на мнението.

- Пътят -

Поне за мен това беше най-далечното до момента придвижване. Летяхме с Аерофлот. Полетът се делеше на София-Москва (към 3 часа) - маршрут облсужван в момента съвемсестно с България Еър и Москва-Пекин (около 8 часа).
Етапът до Москва прелетяхме с българските боинги, като на отиване имахме честта да се возим на единствения боинг (737), собственост на бивашата Хемус Еър. Машината създаваше усещане за експонат от музея на авиацията с износеност на софийско такси, навъртяло 1 000 000 км. Корите от вътрешната страна на един от аварийните изходи създаваха илюзия за лошо затворена врата, която илюзия за щастие не се потвърди. Излишно е да казвам, че теснотията също е невероятна. Гоеризбореното, съчетано с редовните закъснения, съответно, създава доста изнервящи ситуации. На връщане по тази отсечка, освен че както винаги, полета закъсня, чакахме около 40мин ред за излитане. Обстановката толкова се нажежи, че имах възможността да наблюдавам мъж, който в истерия искаше незабавно да слезе от самолета. Добре, че в този момент наистина тръгнахме да излитаме, та човечецът млъкна от страх.
Летище Шереметиево, в чиято транзитна зона престояхме 2ч на отиване и цели 6ч на връщане изглежда доста лустросано с многобройните си блестящи фри шопове. Веднага се забелязват, обаче, две особености. Едната е, че ако не иска да дреме в кафеза, пред изхода за самолета, човек няма къде да седне освен в скъпарските ресторнати. Другата особеност е, че във въпростните ресторанти "нямат в момента" уж евтините артикули в менюто, като местна бира и пр. По тези причини наблюдавахме голям брой злополучно дремещи, налягали във всякакви пози по земята транзтни пътници. На връщане картината довършваше изпаднала в много тежка истерия французойка, чиито баща бил на смъртно легло, но нямало място в полет до Париж в следващите 12часа..
Аерофлот обслужва отсечката Москва-Пекин с боинг 767, който също не е сред най-широките самолети за такива разстояния. Самолетът не издържа по никакъв начин примерно сравнението с ербъса, с който веднага след това прелетяхме много-по краткото разстояние Пекин-Шанхай. За дребните китайци Чайна Ерлайнс бяха осигурили по 10тина см по-голямо разтояние между седалките. Ако не броим теснотията дългият полет мина безпроблемно и в 2те посоки. Хранеха ни прилично и ни забавляваха даже и със съветски филми с английски надписи.

- Първи впечатления -

Ето ме на китайска земя. Никога няма да се сетите кое лице ме "посрещна" .. на Джеки Чан. Първо в ръкава на слизане от самолета беше неговата симпатична муцуна - ухилен и държащ някаква кредитна карта на един плакат. Освен, че е много тачен в Китай, разбрах, че негова песен (да, и пеел) е страхотен хит в момента там.
Последваха няколко поредни приятни впечатления - достатъчен брой гишета за големия брой хора; електронна система, подканваща да дадем оценка за обслужването на служителя от "паспортен контрол"; мигновено получаване на багажа, щом стигнахме до него и на края - мигновено намиране на нашия посрещач и гид за цялото пътуване - г-н Кевин Ма, за когото ще стане дума по-натам. С това добро начало започна пребиваването ни в най-бързо развиващата се в света държава и мога да кажа, че не мога да се сетя за по-нататъчен момент от престоя ни, в който да се сме се разочаровали от нещо.

- Китайският език -

Едно от първите неща, с които се сблъсках беше езиковата бариера. Много често хората, често пътуващи из Европа и Америка нямат най-малка идея колко огромен може да бъде този проблем.
Представете си следната картина: летищен ресторант на полу-самообслужване (каквото посочиш на щанда ти го носят); двайсетина щанда с изложени различни видове местни храни, като всеки щанд представя храна от определен район на Китай; пред всеки щанд стои усмихната девойка, която (според нашия гид) е родом от сътоветния район; на всеки щанд има електронно у-во, работещо с безконтактни електронни карти, очевидно предназначени да регистрират каквото човек си избере; има и каса, от където, оказа се впослествие, се взима таквава карта и на края пак там се отчита закупеното и се плаща; след избирането на място се казва на коя маса си и храната ти я донасят там; най-същественото - нито девойките, които представят храната, нито който и да е друг от поне още 20те служители в ресторанта не знае нито дума чужд език. Всичко описано е гарнирано с огромно количество йероглифи, липса на една дума на латиница, като единствената милост е, че цифрите са същите. Йероглифите са толкова нелогични за нас, че за 9 дни научих само йероглифа за "юан" - местната валута, защото прилича на малко "пи" от гръцката азбука. Трябва да си призная , че като човек, който по прнцип добре се ориентира в непозната обстановка се почувствах напълно безпомощен да се оправя в тази лудница, в която даже организацията за купуване беше пълна загадка, а съм бил на доста места. По обясними причини бяхме единствените "кръглооки" люде в ресторанта.
В крайна сметка никъде не срещнах хора, които говорят английски извън най-туристическите места. Всъщност май само на прочутия маймунпазар "Силк маркет" (и за него ще стане дума по-натам) някои продавачи говореха английски прилично, но далеч не всички.

Първи основен извод - в Китай, ако не напълно загубени, сте го закъсали много без гид.

В тази връзка - нашият гид, най-дборият англоговорящ във фирма с 500 служители, също не владееше повече от 300-400 английски думи, което само доказва колко е дълбока езиковата пропаст.

Европейските езици са точно толкова трудни за китайците колкото китайския за нас.
Всяка дума в техния език може да има четири произношения, които за европееца звучат почти еднакво. В зависимост от произношението думата може да има апсолютно различни значения.
Ето една показателна случка. Любознателно се хвърлих да науча едно по-сложно (по моя преценка) словосъчетание, а именно "костенурките нинджа", което на китайски звучи (не, определено не звучи както ще го прочетете) "нънджъ санкуи"."Нинджа" е ясно какво значи, "шан" май беше "велик" а "куи" е една от магическите думи, която в зависимост от произношението значи "костенурка" или "скъпо". След всекидневни упражнения под ръководството на нашият любезен гид реших, че съм усвоил тази фраза и гордо я изрецитирах, с най-доброто си китайско произношение, пред аудитория от няколко китайки. Те първо изобщо не ме разбраха, а когато я повторих ме разбра само една, която реши, че нещо ми е скъпо ..

- Транспортът -

Първият местен транспорт, на който се качих беше огромен ербъс по вътрешната линия Пекин - Шанхай. Машината беше перфектно чиста, за тричасов полет беше по-комфортна от аерофлотския боинг за осемчасовия полет. В слушалките се чуваше стереозвук вместо аерофлотското премодулирано грачене. Освен това излетя и кацна в Шанхай на точно по разписание.
С колегите се майтапим, че в Китай май не се возихме само на подводница. Возихме се на: самолет, градски рейс, междуградски рейс, супервлака "Маглев", междуградски скоростен влак-експрес, голяма и малка лодки, метро, много различни таксита, лифт ..

Супервлакът "Маглев" е построен от германци и е единствения функциониращ в света суперскоростен влак на магнитна възглавница в момента, който облсужва връзката м/у едно от летищата на Шанхай и града, като взима разстоянието за 8 мин. Не мога да кажа, че съм потресен от "Маглев", можеби и защото вече бях зашеметен от 20ч пътуване. Чудото на техниката вдига до 500км/ч, но по някаква причина се движи "само" с 300. Вътре скоростта не се усеща и докато се усетиш вече си пристигнал.

С междуградски автобус взехме разстоянието от около 150 км Шанхай - Суджоу. Имах възможността да наблюдавам движение по китайски шосета (автомагистрали), както и извънградските им райони. Движението беше много сериозно натоварено. Сравнително тясното (за Китай) шосе, по което се движехме докато стигнем магистралата беше напълно задръстено, без обаче да видим нито един изнервен от това шофьор. Това неудобство явно е временно, защото от двете страни (както в цял Китай) кипеше бурна строителна дейност по разширяването му. Когато стигнахме магистралата (пет платна в едната посока) се оказа, че движението отново е много тежко натоварено - навсякъде пред нас, до където стига погледа се движеха всевъзможни возила. Шофьорът на нашия рейс натисна клаксона някъде на излизане от Шанхай и до края на пътя не спря да свири - направо ни наду главите. Оказа се, че тази особеност с бибиткането, наблюдавана от мен в Истанбул е присъща за южните китайски провинции. В Пекин такова чудо не се наблюдава.
Чистотата отново беше на много добро ниво, други не-азиатци не видяхме в автобуса.

Пътуването със скоростния нощен влак Суджоу-Пекин беше много вълнуващо преживяване. Първо се оказа, че билети се продават само на черно. За целта имаше явочна среща м/у нашият гид и един симпатичен черноборсаджия, който се оказа и много приказлив, близо час не млъкна да бърбори приятелски, то е ясно - само на китайски.
Защо само на черно започнахме да разбираме, като наближихме гарата в Суджоу (скромно китайско градче, колкото София). Около тази гара видях най-голямото струпване на китайци за цялото пътуване. Буквално лакти бяха нужни за да се ДОБЛИЖИМ до гарата, пред която ядяха, работеха (чакащи жени вършеха някаква "надомна" работа), спяха или просто се мотаха хиляди. Разстоянието от около 1300км влакът взима за около 10 часа, без да спира никъде (де тук такъв бърз). Купетата са с по 6 легла и НЯМАТ ВРАТИ. Няма мъжки и женски купета, всеки се настанява където му се падне. Както на много други места хората ни гледаха с окръглени от учудване очи, но без намек за враждебност. Чистотата беше на много добро ниво. На зазоряване имах и честта да се редя на опашка с опулени китайци пред 2те мивки в единия край на вагона, за да си измия зъбите. Никой не е чувал за закъснения на тези влакове, не видяхме и ние.

Тук е мястото да коментирам уличното движение в градовете. Преди да замина изчетох доста пътеписи за съвременен Китай. Във всички, почти без изключение, има ужасени коментари за уличното движение. Наистина първоначалното впечатление е много стряскащо. Когато слязохме от "Маглев" и се качихме на такси за хотела в Шанхай бяхме ужасени от няколко маневри, най-характерната от които се е "гмуркане" в насрещното движени за ляв завой, което би било предпоставка за класически челен удар у нас. Бяхме прекалено зашеметени от пътуването, иначе със сигурност щяхме дружно да се нададем предсмъртни крясъци при не една и две маневри.
В последствие, след внимателни наблюдения на уличното движение, особено в Пекин, си изградих собствена теория за движението в градовете на Китай. Най-близкият пример за обстановката и особеностите можете да видите в Истанбул. Привидно всички се врат навсякъде и предимството в смисъла, в който сме свикнали да го възприемаме в Европа не съществува, с изключение, може би, на спазването на сигнала на светофара. За сметка на това обаче има други правила, които явно се спазват.
Тези правила са много интуитивни и, според мен, не е необходимо много време да се осмислят от всеки. Това в същност са несъзнателните правила за движение на човек в тълпа. Движейки се в тълпа индивидът спазва едно основно правило, а именно да следи непрекъснато направлението на потенциално пресичащите пътя му индивиди и да направлява себе си така, че да не се сблъска с тях. Най-важното в такова придвижване е, че всеки е готов да спре или да се пренасочи във всеки един момент, когато прецени, че пресичащият пътя му няма да спре и да го пропусне.
Що се отнся до предимството - има знаци за предимство, но в Китай им обръщат внимание, колкото вие бихте обърнали внимание на знаци за пешеходно предимство, когато се придвижвате из пълен стадион. Причината да се движат по този начин, според мен е, че хората имат многогодишни традиции във велосипедното движение, и то още от времето, когато не е имало светофари. Когато са навлезли автомобилите просто хората са пренесли правилата за влосипедно движение в автомобилното.
Ако европеец осмисли тези факти и потренира известно време би могъл да се осмели излезе с кола на китайска улица. Естествено горещо не препоръчвам да го прави човек, настроен както често у нас, да си търси предимството..
В крайна сметка най-същественият факт в подкрепа на странните правила по китайските улици е, че за 9 дни, непрекъснато движейки се из лудницата по улици и магистрали не видяхме нито една катастрофа.

Следва дописване.

ОуКей Супершанс

2008-03-05T00:51:00.007+02:00

Прибирам се, значи, онази вечер след дълъг и изморителен полет на летище София, терминал 2 (новия).
Напълно зашеметен след 20те часа летене и мотане по транзитни летища за връзка излизам от главния (според мен) изход на летището, тътрейки след себе си два куфара на колелца. Оглеждам се прилежно за такси и какво да видя - НЯМА НИТО ЕДНО ТАКСИ. Все така зашеметен се оглеждам ПО-ВНИМАТЕЛНО и .. пак не виждам нито едно такси. След това, о чудо, виждам надпис "ОК" на една баааавно приближаваща се жълта кола.
Махам с ръка и машинално отбелязвам, че изписаната на таблеката тарифа е 3.90лв/км. Пак поглеждам и откривам, че това не е "ОК супертранс" (надписа е ПОРАЗИТЕЛНО еднакъв с познатия ми) а "ОК супершанс" такси. Шофьорът, който дочува звучният ми български коментар за тъпата измама ме отминава и бавно се отдалечава. Също така бавно се задава друго МНОГО ДОСТОВЕРНО изглеждащо такси, пак с познатия надпис "ОК", което след внимателно разглеждане се оказва "ОК суперНАМСИКАКВО", пак не "супертранс" и пак с подобна безумна тарифа.
След 15 минути чакане и още пет-шест баво преминаващи в стил "дебнеща хиена" ментета успявам да хвана едно нормално такси "1280". По пътя шофьорът услужливо споделя, че който се хване в капана на ментетата (дебнели специално за чужденици, и то само на летището) плаща между 50 и 100 ЕВРА ДО ЦЕНТЪРА НА СОФИЯ.

Единственото, което мога да пожелая на услужливите ментарджии е: жение и дъщерите им само на такива, като техните такста-ментата да се возят, като ходят да проституират в западна Европа.

Поздравявам всички властимащи, които прибират рушвети за да не сложат на летище София една елементарна табела, указваща къде може да се хване нормално такси.

И на края - убеден съм, че когато изчезне последната подобна дребномошеническа простотия в България - чак тогава ще получим шанс да станем европейска държава.

Какви ги правим, 2008 сме!?

София - Масо Корто и назад - 19-27 януари 2008г

2008-02-14T14:54:00.025+02:00

Нещо като пътепис на тема българи се мотат из Европа през 2008ма.

Изходните параметри: 4ма колеги (компютърджии), колата ми (хонда акорд), маршрут: София - Белград - Загреб - Любляна - Болцано - Масо Корто (- Сейнт Мориц) и обратно, цел - малък високопланински ски курорт в италианските Алпи, престой 20-27.01.2008

Подготовката (никъде не мърдам без предварителна подготовка): нови зимни гуми, международен анекс към каското, международни книжка и талон заради Сърбия и Хърватска (хвърчащи картончета, напечатани за 5 мин на пишеща машина с СБА), здравни застраховки и пр. глупости, които ми отнеха доста часове мотане из задръстеното движение на София. Печатах маршрути, теглих GPS карти и какво ли още не, като естествено по-голяма част от нещата се оказаха излишни. Това, което не се сетих да направя а се оказа много нужно беше да извадя от интернет курсовете на валутите в не-евросаните държави, през които минаваме.

Пътуването наистина ме изненада приятно. Сумарно на всички граници стояхме не по-вече от 10-15 мин. Препоръчаният ни хотел "Конго" в Словения се оказа с доста надебелени цени спрямо посочените в интернет, в следствие на което се озовахме в мотел "Крек" съвсем близо до Словенско-Австрийската граница. Въпросният мотел беше перфектно чист и уреден. Телевизията беше IPTV, само от безплатния им безжичен интернет не можахме да се възползваме по някаква причина. Препоръчвам този мотел на всички, които минават австрийско-словенската граница през Караванкен тунел и не считат взимането на пътя за/от България на екс за въпрос на чест.
90% от маршрута ни минаваше по магистрали, които ако не перфектни бяха повече от поносими и позволиха постигната за целия път средна скорост от 100км/ч. Проблеми с пътни власти не сме имали никъде. Бензина навсякъде е по-скъп от нашия, но най-изгоден сякаш беше в Швейцария, макар че не съм правил точни сметки. Средният разход на двулитровия двигател на колата ми излезе 9.2л/100км с 4те човека, 60-70 кг багаж и 2 чифта ски на покрива. И да не забравя - да живеят GPS навигационните устройства! Спестиха ни доста разправии по пътя, особено когато се налагаше да се оправяме в големи градове.

Масо Корто (Курцрас по местному) е наистина много малък и спретнат високопланински ски курорт, намиращ се в долината Сеналес, в италианската област "Южен Тирол", на около 70км от областния център Болцано и на практика на границата с Австрия. На надморска височина 2040м се намират 4-5 хотелчета с обособен център с магазинчета и няколко заведения. На 50м от хотелите тръгва кабинков лифт, от особения алпийски тип, който за 6 мин качва до 80 човека на височина 3300м, където започват повечето ски писти. Курорта се оказа завладян от поляци, които съставляваха около 40% от почиващите и, поне в нашия хотел, 100% от персонала.
Оказа се, че в тази област, която уж се води италианска просто не живеят италианци. Местните хора, освен че живеят в типично немски алпийски села говорят помежду си на немски и носят немски имена. Всички пътни знаци, табелки, надписи в магазини са дублирани на немски и италиански, като първия надпис по-често е на немски.

Околността отговаряше напълно на представата ми за алпийски курорт. От горната станция на кабинковия лифт, на 3300м се открива невероятна гледка към безкрайни алпийски върхове във всички посоки. Съвсем наблизо се намира историческият глетчер, в който е намерен Йоци, човекът замръзнал в планината преди 5000г. На него са посветени местни музеи и безброй сувенири, от които не се (нито музеите, нито сувенирите) възползвахме.
Още преди да заминем с влюбих в една хижа в района, гледайки я на една уеб камера. Първата ми работа, когато се качихме в планината беше да я посетя. Хижа "Бела Виста" (2845м) (забравих немското и название, "красива гледка" на немски) надмина всичките ми очаквания. Никога не съм виждал по-спретната и същевременно уредена и поддържана с любов хижа. Интернационалният екип от местни, холандски и пр. момичета и момчета създава впечатление, че с истинско удоволствие върши работата си. Понеже мъдрите хора казват "ако искате да разберете истината за една къща погледнете тоалетната" мога да кажа, че собствениците на най-тузарските заведения в София биха позеленели, като видят тоалетната на тази хижа, високо в планината. Всеки ден по обяд огромно количество скиори се събираха на огромната слънчевата тераса да обядват току-що сготвените вкусотии, на съвсем прилични цени между впрочем. Особеност на хижата е, че за туристи без ски е много трудно достижима през зимата - изисква поне 3 часа бъхтене с пресичане на ски писти. Изобщо опитах да се разходя без ски из високопланинската част на курорта и открих, че има сериозна дискриминация - без ски не пускат на повечето лифтове.

Общо около 30те км. ски писти, естествено, бяха поддържани в перфектно състояние. По-същественото е, че нито един път, било то в делник или в празник, не се наложи да чакаме за лифт или влек повече от 5 мин. Там намерих и отдавна мечтаната широка близо 1км писта, където можеш да се спускаш без притеснение какво или кой ще те изненада зад завоя.

Разходката до Швейцария остави смесени чувства в мен. Първо радостта ни, че ще минем през красивия проход "Стелвио" се оказа кратка, защото през зимата явно е затворен. След това, на миниатюрния граничен пункт на влизане в Швейцария бяха страшно неприятно изненадани да видят българи. Преминаването ни струваше около 20мин стоене в една отбивка под зоркия поглед на швейцарските митничари, докато всичките ни документи се проверяваха в Интерпол.
Въпреки, че избрахме супер слънчев и бистър ден явно очакванията ми са били прекалено големи, защото колкото и чисто и подредено да беше все ми се струваше, че не е ДОСТАТЪЧНО чисто и подредено, така както си го представях. Допълнително ме изненада недобре почистеният път през прохода, през който минахме. Разбира се недобре по мои си критерии - вместо асфалт имаше добре утъпкан сняг. Ако български проход е почистен така всички ще свалим смирено шапки. Следващото ми особено мнение е за един селски бензинджия с вид на зевзек. Когато разбра, че сме българи отказа да приеме плащане в евра и през цялото време ни гледаше присмехулно-опасателно, все едно сме стадо забавни чукчи.
Прочутият Сейнт Мориц също не можа да ме порази с нищо. Вървят по улиците коли за по 100 000 пари, пак нещо недопочистен ми се видя и над езерото и града непрекъснато бръмчаха и фучаха някакви рент-а-самолети (явно това е хит в момента).
Така се разочаровах, че не мирясах докато не отидохме в едно истинско алпийско село - село Гуарда, където най-после се поуспокоих - това беше Швейцария, както си я представях. Оказа се, че то е и туристическа забележителност, но истински се зарадвах, когато (най-после) случен минувач ме поздрави на пътя. Така били правели в Швейцария ..

Един месец по-късно мога да кажа, че изживяването беше много приятно. Ако не броим швейцарците, които, според мен, са медийно подковани срещнахме нормално отношение, приятни и дружелюбни хора. Европата става все по-глобализирана, така де, оказа се, че шефът на любимата ми хижа ходи на ски .. в Банско.

И на края, колкото и банално да прозвучи, чувствам се маалко повече европеец след тази разходка. Е, не много.

"Вие сте избрани между 100 000 и печелите .."

2007-07-24T17:11:00.000+03:00

Отдавна се каня да опиша една проложена върху мен маркетингова хватка, която запомних като маркетингов еквивалент на хвръляне през рамо в борбата, която преживях миналата година.

Започна се с получаване по пощата на честитка от горния вид (вж. заглавието бел.ред.). Вътре беше учтиво пояснено, че приносителят на това писмо печели прекрасна награда (май се споменаваше екскурзия) и за подробности трябва да се обади на някакъв телефон. Следвайки вродената си скептичност към случайно (и нетърсено) печелене на награди веднага се приготвих да изхвърля картончето, но внезапно на страната на фирмата изпращач (CMC или нещо от сорта) започна да играе майка ми. Нейното усещане, за разлика от моето беше, че проигравам шанса на живота си. Може би в следствие на характерната за зодоията и (овен) упоритост и след няколкоседмично дуднене бях надвит. Оказа се, че задължително със своя партньор (жена ми) трябва да отидем на промоционално презентация на нещо си, присъствието на което било единствената цена да получим наградата си.

Насрочената среща беше зимна вечер от 19ч. Качихме се в офиса на въпросната фирма, намиращ се в чисто нова сграда. Задължителното проучване в интернет единствено ми показа, че фирмата е със седалище в Сърбия и май се занимава с туризъм, нищо повече. Посрещнаха ни младежи и девойки, които ни настаниха в нещо като голям хол, обзаведен с 5-6 масички, като за кафене. Всяка двойка беше настанена на отделна маса и към нея беше прикрепен служител на фирмата. На нас се падна симпатично момче на около 20г, което основно разказваше за впечатленията си от студентски бригади в чужбина. Основната цел, според мен, на тези младежи беше да ни е неудобно пред тях да си разясняваме един на друг с жена ми психолочическите номера, които ще ни приложат.
В един момент тържествено се появи главното действащо лице - облечен в костюм, сравнително представителен сърбин, говорещ много добър български. През един видео проектор на стената се завъртяха златни плажове, лукозни хотели пр. хубавини, като междувременно имаше "забавни" въпроси от рода "колко си мислите, че струва това", "познайте какъв процент от вас ще си купят такава почивка?" и пр. Разбра се, че това дето ще ни продават е "2 седмици в годината право за ползване на супер луксозен апартамент с кухня" и се намира в ... Доминиканската република. Голямата далавера била в това, че срещу скромно заплащане може да пратиш там някой друг пък ти да ходиш на почивка, ползвайки откупеното от негово право в друг такъв апартамент, примерно на Хаваите.
На мен 100км от София ми се виждат далече за вила а тия образи ми предлагат нещо на 5 000 .. След края на презентацията трябваше да обсъдим златните плажове с нашия компаньон и да пишем на едни листа впечатления и въпроси. Тъй като от началото на мероприятатието вече бяха минали повече от два часа с жена ми започнахме да проявяваме признаци на отегчение.
След "обсъждането" на красотите имаше разглеждане каталози на RCI (да, в крайна сметка за препродаване услугите на тази организация става дума). Времето премина основно в разкази на домакина ни на тема "що е то да си студент на бригада в Щатите".

Последва лирично отклонение - на тема "издържахте до тук - да ви дадем печалбите". Печалбата била едноседмично настаняване, само спане, без нищо друго, в луксозна база на RCI. Конкретно нашата награда (само за нашата група била), много хитро, се оказа .. на о-в Тенерифе, Канарски острови, Испания. Трябваше да има бурни аплодисменти, но такива не последваха. Връчиха ни по едно картонче, удостоверяващо печалбата, която можем да заявим и ползваме в едногодишен срок.
Защо е хитро ли? Защото ако извадиш пари да се добереш до там и да си плащаш храната сигурно ще си подходящ за дооблъчване на място. За дооблъчването на място никой не спомена нито дума, но ще стане дума по-долу.
След още половин час дойде сюблимният момент да ни известят колко струва това удоволствие (вече се молех на всички светии най-после да ни пуснат да си ходим по живо по здраво). След още 10 мин разтакаване с "познайте, ама не, наистина познайте колко струва" имаше и (нааай после) оферта - 5 000 евро. Последваха разяснения в смисъл "това е еднократна оферта, това струва мнооого повече в същност, ама щото сте ни мнооого симпатични" и пр., което на фона на високата степен на отегчение не ме развълнува никак. Следващият ход беше не по-малко елементарен - "имате ли толкова пари? ако не - махайте се тогава от тука бедняци с бедняци".
Е - махнахме се с въздишка на облекчение - часът беше минал 23.

Историята обче има продължение.
Така се случи, че станахме кумове на наши приятели и те избраха Канарите за медения си месец (10тина дни) и ни поканиха с тях в ... база на RCI на о-в Тенерифе. Веднага ми прищрака, че това съм го чувал някъде, в една тричасова маркетингова атака. Обадих се и потвърдих присъствие в спечеления хотел за да видя какво за какво точно изтърпях целия зор.
Стана така, че от почивката ни на Тенерифе бяха останали 3 дни, когато дойде датата, за която бяха запазили апартамент. Имаше контролни обаждания наистина ли ще дойдем и пр., които в деня, в който трябваше да се настаним зачестиха. По телефона ме известиха, че в наша чест има приготвена сангрия (разхладителна напитка с вино и плодове), чакали ни с нетърпение и .. за духов оркестър не казаха.
Eто - с жена ми паркираме пред добре изглеждащ курортен комплекс с голям басейн и бар в средата, в южната част на острова. Посрещна ни тъмнокоса красавица (българка), която на бързо ми обясни, че от предстоящите седем дни трябва да отделим един за ... облъчване (ПАК презентации). След изключителния жест от тяхна страна с това безплатно настаняване това било най-малкото, което можем да направим за тях. Тричасовия гърч в София явно беше забравен. Освен че цените на всичко в тази част на острова бяха драстично по-високи реших, че да изгубим още един цял ден и то на място, където сме отишли да почиваме е прекалено. За това поставих въпроса ако остаенем само 3 дни, които ни остават до полета обратно, ще можем ли да си спестим това мероприятие. Девойката притеснена отиде "да пита шефа" и се върна с очаквания отговор "не може", след което отидохме на плаж и си тръгнахме за нашия хотел.

Така приключи историята с "голямата печалба"

Моите изводи от историята са следните:
Директния маркетинг е добър, но за българи май не работи по същия начин.
Лоша идея е да оставиш в ръцете на "благодетели", за които не знаеш какво ще искат в замяне на благодеянията си.

Надявам се тази история да помогне на следващи "печеливши". Аз поне много търсех подобна публикация, докато се мъчех да разбера за какво става дума.

Нещо като пътепис за нещастното българско черноморие 30 юни - 04 юли '07

2007-07-20T16:59:00.002+03:00

Мъчно ми е.
Сериозно сме се захванали да унищожим черноморието си.
Гледах преди година-две на брега в Испания, на остров Майорка един запустял хотел и цъках. Гледаш го - хотел, като хотел - а то взел, че фалирал. На последък си представям "прочутия" Слънчев бряг, като един огромен запустял и фалирал курорт. Как е възможно да се съберат 300 000 "почиващи" в едно градче и да почиват наистина!? Явно трябва да се случи нещо такова за да дойде на печалбароинвеститорите акъла в главата. Сигурен съм, че ще дойде момент на отрезвяване. Дано не е прекалено късно и не сме си бетонирали цялото крайбрежие от Камен бряг до Резово.

По традиция група приятели ходим да посрещнем джулае морнинг. Не е толкова от умиление към хипарските времена, колкото да се разходим с повод до морето и да се топнем в обикновено горещите дни по това време на годината.
Пътят беше сравнително приятен ако прибавим и факта, че не бях спал предишната вечер и го проспах почти целия. Като наближихме Бургас се ококорих и зазяпах пейзажа да видя има ли нещо различно от септември миналата година. До Созопол освен това, че пътя е почти без дупки нищо не ме впечатли особено. Като наближихме Созопол обаче от далеч се хванах за сърцето. Обхванати от всички бесове инвеститори, мутри, чужденци и не знам какви още безумци за се заели да бетонират участъка от Черноморец до самия вход на Созопол. Опасявам се най-много че това е само началото.

Вече изпълнени с лоши предчуствия (и носталгични чувства) влязохме в Созопол, въпреки че единодушно бяхме решили, че последното ни отсядане там беше през миналата (2006) година. Градът не спира тенденцията да пука по шевовете и градската управа заедно с всички "инвеститори" денонощно се трудят да заличат и последната следа от чаровното рибарско градче, което помня от детството си. След като почти винаги до сега съм почивал там много е тежко да се загубиш (липсват цели триетажни къщи, заменени от пететажни хотели) на място, което си мислиш, че познаваш от години. Още по-страшно стана, когато тръгнахме да излизаме от града по "панорамния" път. Грозотията рязко се сгъстява от средата на Харманите. Видяхме надвисналия над бившия приказен Райски залив грозни постройки, безброй завършени на "щпакловка и замазка" поразително еднакви от грозни по-грозни "ваканционнни къщи", безброй купчини строителни отпадъци, безобразни дупки по пътя и .. строители, строители, строители. Имаше и безброй табели "продава се", "дава се под наем" и пр. и нито един безумец - почиващ. Усещането е все едно се разхождаш из новозавладените терени на квартал Лозенец. За нищо на света не бих пропътувал 500км за да се озова пак в а-ла София обстановка.
Сбогом Созопол, лека ти пръст (лек ти бетон).

Нататък пътя не предложи особени изненади и се забихме в Китен - дестинацията за това пътуване.
О, чудо! Китен все още се държи. Появили са се няколко лъскави хотела, които стоят като на свинче- звънче, но автентичната обстановка все още се държи. Тълпите български тарикати, масите с лъскави боклуци по стъргалото и като цяло атмосферата са си същите, които помня.
В името на груповата икономия се настанихме в станцията на БНТ, където носталгията струи от всякъде. По груба преценка последния ремонт датираше около 85та година и от всякъде надничаха соц духове. Ако не се броят комарите, които не знам защо не помня от друга година мога да определя обстановката в Китен, като приятна. Следват дни в едно кафене на плажа с карти в едната ръка и бира в другата ..

А, щях да забравя - посрещнахме изгрева на 1ви юли. За малко не умряхме от студ. За разлика от миналата '06, когато преживях най-топлата нощ на плажа, която някога съм изкарвал сега траках със зъби въпреки якето, което предвидливо облякох. Топло стана чак към 7.
Ако я изровя ще закача и снимката с изгрева.

Ето я:

Купих си колело

2007-07-12T14:32:00.001+03:00

Логиката на възрастта ми казва, че е време да си купя или по-така кола или някой "харли лайк" мотор. Аз пък си купих .. колело.
Привдно няма логика. Имам си кола, карах около 3г мотори и сега си имам приятна за каране кола а да взема да си купя колело.

За мен обаче логиката е желязна. Мразя да карам кола в София. Простащината на пътя освен, че ме изнервя ме и натоварва. При положение, че в момента работя на около 3км от къщи предпочитам да идвам без кола - пътя е през тиха част на Младост 1. Така съвсем естествено се получи да си купя колело.

След като последното двуколесно возило, което съм карал беше средно мощен мотор (колкото жигула) усещането е странно, но в никакъв случай не неприятно. Освен всичко друго ми се струва (сигурно лъжливо), че е много, много по-безопасно. Все пак да не дърпам дявола за опашката. Ще поживеем - ще видим дали ходенето с колело на работа ще се превърне в традиция. За сега откривам, че съм избуил само една екстра - слушането на музика. Опитах, да слушам музика със слушалки и колите започнаха да изникват съвсем незабелязано.

А ето го и колелото. Не знам колко време ще е актуален линка.

За UniBG

2007-05-18T23:25:00.001+03:00

Мярнах постинг в Деляновия блог та се подсетих..

Доста време мина откакто спрях да участвам в управлението на UniBG IRC мрежата и ми се струва, че вече мога достатъчно обективно да разказвам впечатления.

Наистина навлязох случайно в управлението на мрежата по "вина" на Делян, който ме кандардиса да пусна irc сървър в Техно-линк.
Повече от година след като пуснах irc.techno-link.com не се случи нищо интересно. По едно време се появи някакво лице с името Борис Павлов да настоява за нещо, не помня какво, и май това беше всичко свързано с управлението по това време.
Също по това време ми хрумна да организирам една среща на интернет администраторите, на която да се запознаем на живо, да пием кой каквото пие и пр, като идеята ми беше срещата да стане традиционна и да бъде всеки последен четвъртък (по-лесно се намират места в кръчмите) от месеца.
Организирах първата такава среща в една кръчма на Солни пазар, на която дойдоха Стефчо от Орбител, Ясен от Метро и да пукна ако помня дали кандардисах Делян и още кой дойде (поне 7-8 души се събрахме), но връзка с irc определено нямаше. В последствие се оказа, че нашего брата сисадминското войнство не го влече особено обществения живот и от тази поредица да имаше най-много още 1-2 срещи.

За сметка на това явно irc делата се оказаха много по-обединяващи масите, в следствие на което тези срещи се трансформираха в известните сред някои стари irc деятели всекичетвъртъчни "биринги" в бирария "Чудомир". Горе-долу тогава взе да става интересно, защото се беше пооформило новото irc мини общество с миниподаници и миниуправници (разбирай миниполитици). Аз поне го възприех така и се заинтригувах сериозно от експреимента.

Казвал съм го много пъти, но пак ще повторя - бълграската irc общност беше изключително интересен експериментален модел за правене на политика сред израстващото поколение българи. Ако някой някога се е опитвал да си обясни защо ние българите не успяваме да се организираме и да вършим нещо по достатъчно рационален начин нека просто влезе за няколко часа в UniBG и ще разбере много ясно защо е така.
Ако пък се зачуди защо политиците са толкова мразени и презряни едновременно, както и къде точно се разбиват добрите намерения нека получи за един месец власт в UniBG. За мен поне моделът работи безпогрешно точно и съм убеден, че на тази база може да бъде написан докторат по социология, базиран на съпоставянето на българското общество и представителната извадка от него, наречена UniBG.

Като получа по-голямо вдъхновение за писане ще понапиша още това-онова за онези 2-3 години, през които се оказах ненадейно в роля на irc "политик".

P.S.
Деляне, как успяваш да се мобилиризираш да пишеш толова много бе?

За Евровизия 2007

2007-05-13T13:32:00.000+03:00

С изключително удоволствие гледах снощи финалите на Евровизия.
Ще кажете "Какво толкова".
Ами никак не е малко.

За първи път от много години виждам как ние, българите сме направили (хайде да кажем в кулутрен план да не става прекалено песимистично) международна изява, която мога да гледам без да се срамувам и нервно да сменям каналите, защото ми е неудобно какво (пак) ще си помислят за нас.
Песента ни беше хубава, и аз, човекът който за нищо на света не би пратил SMS за каквото и да е гласуване направих изключение за нея по време на конкурса в БНТ.
Представихме се много добре и хората го оцениха.
Участниците ни нямаха вид на взели си отпуск служители от публичен дом, нито приличаха на тъмни балкански субекти (от тия дето гастролират из европейските столици и кротко бъркат по джобовете на хората).
На фона на други стотина повече или по-малко грозни прояви направихме една добра в очите на стопаните на Европа, в чиито заден двор сме пуснати да пасем по неясни за мен причини.

С удоволствие наблюдавах и друг феномен.
По време на гласуването човек, макар и отчасти запознат с историята на междудържавните отношения в Евроа можеше много ясно да отличи:
- в кои държави има голяма общност от друга европейска държава (като турците в Германия)
- кои държави са бивши парчета от едно цяло (бивишите съветски и югославски републики)
- кои съседи са в добри отношения (примерно финските народи и както се оказа - ние с гърците)

С огромен интерес наблюдавах взаимодйствието между нациите в региона и си дадох сметка за доста неща. Едно от тях е, че шанса на държава, като България да спечели Евровизия е минимален, но съществува. Просто трябва да създадем (и изберем) наистина изключтелна песен.
Дано сме достатъчно разумни да не допускаме разни каффета да ни мътят водата в идните години.

"Патрулите" на Лукяненко

2007-04-03T22:31:00.001+03:00

Преди доста години попаднах на един прекрасен руски сайт с художествени текстове - lib.ru.
На първо място по популярност гордо се мъдреше книгата "Лабиринт отражений" на Сергей Лукяненко.
Удоволствието, което ми достави тази книга беше наистина уникално.
Толкова ми хареса, че прекарах няколко месеца в терзания да я преведа и да я пусна в българското интернет пространство, едновременно нарушавайки авторските права на Серьожа-та и прецаквайки бъдещия български издател. На края за щастие на автора и на българския издател мързелът надделя.

В момента дочитам поредицата, започваща с "Ночной дозор" и отново съм във възторг. Определено смятам, че Лукяненко е явление в съвременната фентъзи литература. Горещо препоръчвам на всички незапознати да прочетат поне "лабиринта" и "патрулите". Другият ефект от четенето на "Патрулите" е, че въпреки прекрасното последно посещение в Русия през 2005-та, ужасно ми се доходи пак.

А може би съм просто непоправим русофил.

Македония

2007-04-03T22:22:00.000+03:00

Във връзка с първото ми посещение в тази страна пиша няколко телеграфни впечатления.
Като цяло усещането ми беше, че съм в дълбоката българска провинция 10-тина години назад във времето.
Същевременно изпитах болезнено усещане за нещо едновременно много близко и почти безвъзвратно загубено.
Не мога да не цитирам непреднамерно и много искрено (убеден съм и в 2те) изказване на нашия прекрасен домакин:
"Прилеп е много чис' град. Нема цигани, нема албанци, нема бугари .."

Колкото и тъжно да ми стана, това според мен обяснява много неща.

Все пак имам усещане, че един прекрасен ден, след 10-20 години ще станем отново една държава.

За закона "Ванко 1" - едно закъсняло мнение

2007-04-03T22:16:00.000+03:00

Още съм бесен на тази тема.
Едно най-сърдечно пожелание към политиците, които внесоха, гласуваха и/или проспаха въпросният закон:

Пожелавам ви най-искрено, нека вашите деца, внуци и правнуци да проституират за Ванко 1!

И още нещо. Ще перефразирам една крилата фраза:
Само тая гнус да беше направил сегашният парламент - само тя стига.
Поне на мен.

Само припомням този невероятен материал

2007-03-31T15:37:00.001+03:00

Един превод на жена ми.
Смятам, че това трябва да се учи в училище.

За пиратството - една моя статия от миналата година

2007-03-31T15:16:00.000+03:00

Електронното пиратство на материали с неуредени авторски права в България

Как се става пират и ще открием ли топлата вода.

Медийното отразяване на тазгодишните мерки за борба с нарушаването на интелектуалната собственост в България беше особено старателно. Добре е, че се борим да бъдем законова държава. Нека обаче проследим какво точно се случва и как любимия на всички Интернет, съвсем невинен, е на път да стане нарицателно за пиратство.

Кой е виновен?

Преди да разледам какво точно се случва ще назова виновника за всичко. Това са съвременните технологии. Не вярвам, че ще ги спрем или отменим употребата им за да решим въпроса с авторските права, но нека първо разберем две понятия от новините - що е то квартален лан и

Как става чудото – обикновен български тийнейджър се превръща в престъпник, нарушаващ авторските права?

Взимаме за пример двама измислени съседи от български жилищен комплекс - осмокласниците Иван и Гошо. Загрижените за бъдещето на децата си родители са купили и на двамата по един персонален компютър. Те дори са платили по двеста лева допълнително за да бъдат тези компютри с лицензиран софтуер за да са изрядни пред законите.

В компютрите на Иван и Гошо има и мрежови карти за по пет лева всяка, защото продавачите горещо са ги посъветвали да си вземат мрежови карти за да могат компютрите им да се свързват в мрежа.

Иван и Гошо веднага решават, че би било прекрасно да свържат своите компютри един с друг за да могат да си обменят файлове. Събират по 10лв, купуват мрежов кабел, прокарват го между апартаментите и свързват компютрите си. Със съвременните компютри и операционни системи всичко става буквално за секунди. И двамата са много доволни защото вече могат да си обменят данни (примерно снимките с цифров апарат от ваканцията) с огромна скорост.

Семейството на Иван има семейна фонотека - CDта с лицензни копия на албуми. Понеже има нов mp3 плейър в семейната кола, бащата помолва компютърно грамотния си син да му прекодира музиката от CD колекцията в mp3 формат за да не вози десетки CD-та в колата си. Естествено Иван с гордост изпълнява задачата – намира подходящ софтуер и в резултат на компютъра му се появява копие на фонотеката в mp3 формат.

До тук схема всичко е напълно законно – потребителят закупил законно материали с авторски права има право да прави копия за лична употреба. Ако не беше така никой не би се обзавел с продаваните навсякъде mp3 плейъри, за които просто не би могъл да намери съответно кодирана музика.

Гошо, който има достъп до компютъра на съседа си Иван решава да „дръпне“ една песен, защото иска да я чуе през колонките на компютъра си. След едно щракване на мишката няколко секунди по късно той я има на своя компютър.

И така – вече станахме свидетели на престъпление и имаме престъпник!

Гошо трябва да се ослуша, защото има вероятност входната врата да изхвърчи с пантите и да нахлуе НСБОП. Той току-що е извършил престъпление – качил е на компютъра си материал без да заплатил на притежателите на авторските права – компанията издател на CD-то от което е направено копието. Оказва се, че киберпрестъпник се става лесно и за броени секунди без да е необходимо филмовото часове на ред чаткане по клавиатурата с ясното съзнание, че влизате в главния компютър на Пентагона.

За щастие главният прокурор ни успокои, че за сега крайни потребители няма да бъдат преследвани. Да продължим тогава и да видим

Как се става разпространител на материали без платени авторски права.

Иван вече е в девети клас и е спечелил уважението на съучениците си, като „разбирач на компютрите“. И други техни съседи са купили на децата си компютри а Иван е свързал и тях в мрежата на блока. Всеки иска да качи нещо интересно на компютъра си – нова игра, нов филм или музика. Благодарение на висящите пред фасадата на блока кабели децата си разменят игри и филми със същия ентусиазъм, с който предшествениците им са си разменяли картинки от дъвки. Основен източник на „материалите с неуредени авторски права“ е Иван. Той е наел DSL линия и благодарение на нарастналите си познания е пуснал истинска интернет свързаност на компютрите в блока. Понеже родителите му не могат да си позволят да плащат месечната такса за тази свързаност всички участници в мрежата, която междувременно е прехвърлила кабел и до съседния блок плащат по 10лв месечно на Иван. Така хем се покрива разхода за връзката към интернет, хем остава и някой лев за деветокласника за да може да събере пари за втори харддиск в компютъра си. Има само един проблем. Връзката между компютрите в блока е десетки или стотици пъти по-бърза от връзката с българското и международното интернет пространство. За да преодолее този проблем Иван всяка нощ тегли от стотиците хиляди споделени (без заплатени авторски права) в световния интернет филми, музика и игри и ги трупа на своя компютър за да могат съседите му след това да ги изтеглят от него за броени минути. В последствие със събраните допълнително пари Иван купува отделен компютър, само за складиране на такива файлове и в 10ти клас броят на клиентите му заедно с тези от околните блокове вече е 50тина души.

Така се ражда един съвременен технологичен феномен, споменаван често напоследък от медиите, т.нар. квартален лан. Иван може и да не е ученик а безработен компютърен ентусиаст или запълващ свободното си време, недоволен от заплатата си служител. Това не променя същността на съвременния модел за достъп до интернет в България.

По неофициални данни над 50% от домашните интернет потребители в България са потребители именно на такива квартални ланове.

Какъв е ефекта от кварталните ланове?

От една страна за символична цена всички получават достъп до необятната енциклопедия, наречена Интернет, както и (съвсем незаконно в повечето случаи) до най-новите програми, игри, филми, музика. В България в 21ви век няма по-евтин и достъпен начин да превърнете домашен компютър, купен за 100лв на старо в източник до информация за всичко, за което бихте пожелали да се образовате или просто да за повишите общата си култура.

От друга страна Иван неволно не се е превърнал в злостен нарушител на Закона за авторското право, защото вече не е прост потребител а е станал разпространител на незаконно съдържание. Става дума за същото това съдържание, за което правоносителите справедливо очакват възвръщаемост на разходите по създаването му.

Печели ли Иван от незаконното съдържание? Формално да. Реално – само джобни пари. Продава ли го? Не. Той продава достъп до интернет на своите съседи. В такъв случай даже и за нарушител като него не пасва „продавач на незаконно съдържание“, което е на път да стане дефиниция за обекта на репресивните мерки.

Какво може да се направи?

Няколкостотин ивановци могат да бъде арестувани и съдени за действията си. Съдебната ни система е бавна и няма почти никакъв опит в доказване на такъв род престъпления. В резултат най-вероятно част от ивановците ще получат условните си присъди а съседите ще загубят евтиния си достъп до интернет. Ще ограничи ли такава акция незаконното съдържание в българското интернет пространство? Може би. Ще реши ли проблема? Категорично не.

Но да оставим примера с кварталния лан и да разберем как в същност стигат потребителите до златната ябълка?

В момента начините за достигане до материали с неуредени авторски права през интернет са три:

„депа“ за такова съдържание, като разгледаното в горния пример. При тях създателите им целенасочено „зареждат“ с най-търсените заглавия компютърни конфигурации а потребителите могат само да изтеглят от тях каквото пожелаят.
хостинг сървъри – това е законно съществуваща по цял свят услуга, при която клиента получава безплатно или срещу заплащане определено пространство, където може да разполага свои материали (файлове), уеб сайтове и пр.
peer-to-peer системи (между които е често цитирания на последък Торент). При тях всеки потребител може да споделя избрана от него част от съдържанието на своя компютър на практика с целия свят.

„Депата“ са безспорно незаконни и подлежат на санкции от компетентните власти.

Хостинг сървърите обикновено съдържат огромното количество динамично променяща се информация. Контролът върху съдържанието е проблематичен и предполага достатъчно ниво на съзнателност на потребителите, които качват информацията. В българските условия с известни успехи работи взаимодействие между собствениците на хостинг сървъри и правоносителите, които периодично изискват заличаване на информация с неуредени авторски права.

Peer-to-peer системите са кошмарът на правоносителите по цял свят. Контролът е изключително труден и именно те са тези, чието побеждаване не се вижда на хоризонта. В момента, в който се постигне известен контрол над някоя от тях се появява нова, която е имунизирана към всякакъв контрол, дори само на трафика, който заплашва да задръсти интернет комуникациите.

Да се върнем към виновника.

Преди години много от нас копираха любимата си музика от плоча или магнитна лента. Процесът беше бавен и се губеше част от качеството, но поне никой не повдигаше въпроса за това, че в такъв момент правоносителя остава излъган и не получава полагащата му се печалба, което и тогава беше факт. В края на 20ти век обаче технологиите с една ръка дадоха криле на творците а с другата отнеха част от печалбите им.

В наши дни за броени секунди могат да бъдат изкопирани цели дискографии без да се изгуби нито един тон от звученето им. Същите технологии, които позволиха един албум да бъде записан и обработен за 10 пъти по-малко време позволиха на потребителите да го размножат в милион екземпляра за броени дни.

Никой обаче не призовава да забраним цифорвия запис докато се чуват гласове едва ли не за разправа с достъпа до интернет или поне със злодеите - квартални ланове в частност.

Т.нар. „ланове“ и въобще достъпът до интернет не са нищо повече от средство до достигане до информация. Казват, че информацията е една от най-голямата ценности в съвременното общество. Начинът по който този достъп ще бъде използван е оставен в ръцете на милоните му ползватели. Оказа се, че достъпът до интернет води до неподозирани отговорности, не по-малки от управлението на автомобил или боравенето с оръжие. Неправилната употреба на интернет може да бъде не по-малко опасна както за разпространителите, така и за потребителите на информацията в него. Не напразно се изписа много за детска порнография, терористични материали, пропаганда на секти и др. Въпреки всичко, колкото е невероятно да забраним автомобилите, защото могат да превозват бомби, да ги управляват престъпници или да бъдат прегазени хора с тях толкова е невероятно да асоциираме интернет с пиратското съдържание, което може да се обменя, чрез него.

В този контекст, ако изключим „депата“ е напълно неадекватно и да се асоциира наличието на peer-to-peer или хостинг услуги с използването им за трансфер на материали с неуредени авторските права. Потребителите са тези, които решават какво да обменят между себе си или да качват на хостинг сайтовете.

Не можем да се надяваме, че по в следствие на репресивни мерки българските потребители на интернет ще започнат да спазват Закона за авторските права. То е все едно да се надяваме, че след поредната акция на КАТ всички български шофьори внезапно ще започнат стриктно да спазват правилата за движение. Нужна е промяна в мисленето и манталитета, която е възможна, но не настъпва изведнъж. Ако мерките срещу незаконното съдържание (както и за реда по пътищата) престанат да бъдат кампанийни вероятността да получим трайни резултати в обозримо бъдеще ще нарастне значително.

Как да контролираме съдържанието?

Съществува такъв начин. Естествено не може да става дума за пълен контрол. Необходимо е специалисти на щат в компетентен държавен орган или, както се случва в момента - наети от правоносителите да бъдат натоварени със следене на основните български peer-to-peer тракери и хостинг сайтове. При установяване наличие на материали с неуредени авторски права притежателите на адресното пространство, в което с намират тези материали трябва да бъдат официално уведомявани. Те от своя страна трябва да уведомяват притежателите на съответните материали и да ги задължават да ги премахват.

Репресивни мерки са допустими само в особено тежки случаи на регистрирана директна продажба на пиратски материали, при наличие на особено голямо количество пиратски материали и когато собствениците на адресното пространство или лицата предоставили за публичен достъп материалите отказват да съдействат на оторизираните органи.

Какво да правят ощетените?

Освен да твърдят, че положението е безнадеждно и да сезират всички възможни инстанции могат да направят нещо много логично – да създадат интернет сайтове, от които да може да се изтегли съвсем законно, срещу минимално заплащане съответната продукция. От досегашните срещи между правоносители , доставчици на интернет и държавни органи пролича, че българските правоносители освен репресивни мерки очакват някой друг да направи такава услуга, след което те на готово да започнат да получават основната част от евентуалните приходи. Тази позиция е много погрешна и няма да доведе до придвижване на това решение в близко време. Със сигурност това е много по-времеемко и неблагодарно мероприятие от организирането на няколко пресконференции годишно, но само така пътят може да бъде очертан. Неудържимо отминава времето, когато желаещия да слуша най-новата музика или да гледа любимите си филми ще може да отдели време да отиде до най-близкия музикален магазин или видеотека вместо застанал по пантофи пред домашния си компютър да изтегли от интернет всичко необходимо за броени минути. Ако при тази тенденция на среща на желаещите не застанат подготвени от правоносителите сайтове със законно съдържание потребителите се оказват подтикнати да търсят незаконно такова. Системна работа, водеща до постепенно намаляване количеството на незаконните материали в българското интернет пространство, съчетана с наличието на алтернативни сайтове със законно съдържание е единствената реална алтернатива за българския интернет потребител.

В заключение.

Битката с нелегалното съдържание е много трудна и до сега в световен мащаб няма окончателна победа. Такава няма и да има. Наивни са тези, които мислят, че е възможен пълен контрол на милиардите единици информация, обменящи се ежесекундно в световен мащаб, особено при буквално ежечасно нарастващите скорости и брой потребители. При разумно и систематично водена кампания обаче, включваща разяснения кое е законно и кое - не, компетентен контрол на съдържанието, предлагане на алтернативни законни източници на съдържание и повишаваща се платежоспособност на населението (на което всички толкова много се надяваме) има много добри изгледи за постепенно ограничаване на нелегалното съдържание в българското интернет пространство.

Боян Икономов

София, май 2006г.

Старт

2007-03-31T15:12:00.000+03:00

Поемам риска това да остане пръв и последен постинг.
Изкусително е много хора да четат съжденията ти.
Обаче е опасно.
Ще поживеем ще видим дали щего бъде моят блог.